— Неее! — прошепна му тя. — Не е това, което си мислиш, ага! По следите на сърната си личи кога лъвът е изревал и стоварил лапа върху нея!
Погледна го въпросително дали е разбрал. Явно физиономията му не ѝ хареса, та му поясни:
— По кървавата следа. — Замълча. Присламчи се съвсем близо до Ибрахим. — Момичето не искало чаршафът да се дава на дайе. И господарят така заповядал. Какво се е видяло, видяло се е, вдигнали го и го изхвърлили.
Ето че се беше случило точно това, от което се плашеше. Сюлейман беше обладал московчанката, а тя — него.
Сега беше неговият ред. Той пък трябваше да превземе Хатидже.
Хатидже чу стъпките по чакъла и обърна глава натам.
Сърцето ѝ щеше да изхвръкне. Без малко щеше да извика: „Идва!“
Господи, откакто не го бе виждала, той се бе разхубавил още повече.
По-рано в себе си го наричаше подигравателно „върлината“ заради ръста му, а сега ѝ се стори строен като топола. Стройният като топола крадец на сърца!
Когато стъпките наближиха, тя прошепна:
— Това не е ли Паргалъ Ибрахим?
Изненада се, като видя лицето на Гюлбахар отново да побледнява като вар. Не можа да си го обясни. „Хей! — си каза. — Какво ти става? Защо сменяш цветовете. Ето, Ибрахим пристига!“
— Да, той е!
Вълнението на Гюлбахар пролича и в гласа ѝ. Гърлото ѝ беше пресъхнало.
Видя ги и Ибрахим. Но направи това, което трябваше, щом се срещнеше жена от харема. Забърза крачки с вид на царедворец, който просто си върви по пътя. А от душа се молеше: „Хайде, извикай ме, проклета Махидевран! Само да видиш какво имам да ти казвам!“.
— Ибрахим ага!
Извика го Гюлбахар. Сигурно и Хатидже го беше видяла. Как ли е реагирала? Дали се е развълнувала? Изгаряше от желание да разбере, но не можеше да се обърне веднага да ги види.
— Какво? Сърдити ли сме? Или имате много бърза работа?
Обърна се съвсем бавно. Дори не видя Гюлбахар. Хатидже седеше до нея. Беше поставила ръце на гърдите си по подобаващия за една султанка маниер. Вероятно никой не би могъл да каже за нея: „Ах, каква красавица!“, но в този момент на Ибрахим му се стори, че вижда някаква фея.
Пак беше в сиво. Но този път кафтанът ѝ беше пристегнат в талията с червен пояс. Никога не си беше помислял, че сивото и червеното могат да си отиват толкова много. Ръцете ѝ бяха мънички. Лежаха върху гърдите ѝ като два малки бели гълъба. И целите трептяха. Хатидже се вълнуваше. Играеше си с пръстите, не знаеше къде да ги държи.
Ами очите?
Не можеше да вдигне глава да го погледне. Такова нещо не се разрешаваше.
— Цигулката ви… не я чуваме… вече.
Това беше нейният глас. Нищо не беше останало от предишната острота и ледените нотки. Трептеше от вълнение. Едва успя да изреди трите думи.
— Извинете ме, почитаема султанке! — промълви той. — Ако знаех, че ме слушате… Всяка вечер…
— Какво говорите, за бога! — веднага се намеси Гюлбахар. — В този дворец слушатели колкото щеш! Едни — на вашата цигулка, други — на онова новото, невъзпитано мръсно рускинче.
И двамата не реагираха.
— Тайна ли е, ако попитам откъде идвате и накъде отивате?
Това беше уговорената с нея фраза. С нея Гюлбахар му казваше: „Хайде, давай новината!“. Умираше от напрежение. И сигурно шифърът, който щеше да изрече сега, щеше да я уцели направо в челото.
— Не — отвърна смутено Ибрахим. — Ако е тайна, и без това няма да я издам. Устата ми е запечатана. Бях слязъл до Златния рог по работа. Като се върнах, трябваше да докладвам на господаря, но не го намерих.
— Така ли?
Гюлбахар стоеше като на тръни. Тъй като Хатидже не можеше да откъсне очи от Ибрахим, тя така и не забеляза колко напрегната стана Гюлбахар.
— И аз попитах за него — продължи Ибрахим. Ето че настъпи мигът. Мигът да смаже Гюлбахар. — В халвет бил!
Помисли си, че тя ще скочи. „Почакай! — си каза наум Ибрахим. — Още не съм довършил шифъра!“
— Господарят заповядал да не го безпокоя и през нощта.
Ръката на Гюлбахар сякаш понечи да се вдигне до гърлото ѝ. Но от средата се отказа, притисна я до гърди. Това беше вторият шифър между двамата. Шифърът, който я убиваше. Камък заседна в гърлото ѝ. Падишахът беше обладал московчанката. Заслужаваше смърт тази червена стоножка!
Хатидже се изненада, че тя ненадейно стана.
— Аз… — промълви Гюлбахар. Лицето ѝ бе пепелявосиво. — Страхотно ме заболя глава.