— Мога ли да направя нещо за вас? — подхвърли Ибрахим.
Хатидже реши, че това е проявена от Паргалъ вежливост. Гюлбахар обаче схвана заложения смисъл: „Махидевран, аз съм на твоя страна — против московчанката!“
— Не. Най-добре да я стегна с кърпа през челото. Може да ми стане по-леко.
Обърна им гръб без думи. Тръгна си почти на бегом.
Останаха известно време загледани след нея.
— Какво ѝ стана? — обади се Хатидже.
Тръсна рамене. Мисълта ѝ за Гюлбахар не трая повече от секунди. Каза си: „Принцесо, за пръв път оставаш насаме с него. Послушай сърцето, но си събери и ума в главата!“
За пръв път Паргалъ впи томителни, замечтани черни очи в нейните. Даваше си сметка, че цялата му съдба зависи точно от тази кратка и тайна тяхна среща. Имаше на разположение само няколко минути, които трябваше да оползотвори по най-добрия начин. Няколко минути, които щяха да предначертаят неговото бъдеще.
— Пръстът ви!
Ибрахим реши да постави начало с една предизвикателна и красива дума.
— Моля? — озадачи се Хатидже.
— Пръстът ви… — посочи той дясната ѝ ръка. — Пръстенът! Носите пръстена!
Хатидже се усмихна и погледна пръста си като че ли го виждаше за пръв път.
— Изобщо не съм го сваляла.
Беше си чиста лъжа! „Но Аллах няма да ми го пише за грях. Все пак — благородна лъжа!“ Какво друго можеше да му каже? Това ли: „Слагах си го само нощем, когато нямаше никой и когато можех да мечтая за теб?“.
— На вас… — Ибрахим едва си поемаше дъх, поне така изглеждаше. А си беше и истина. Кой знае защо изведнъж се развълнува. — Всъщност… стои ви много добре на пръста.
— И падишаха ли омаяхте с това сладкодумие?
— Сладкодумие?
Да, това показваше, че е на прав път.
— Ако в думите ми има зрънце лицемерие или лъжа, нека животът да се превърне в ад за вашия слуга. Красотата ви сякаш е одухотворила и камъка.
— Ето на! — разсмя се тихичко на глас Хатидже. — Пак излязохте на лов, да крадете сърца с красиви думи.
— Но какво мога да направя, султанке? Ако имаше време, колко неща щях да ви разкажа надълго и нашироко. Какво ми е на душата. Какво ми нашепва сърцето. Но… но някой може да ни види. За вас мисля, не за себе си. Какво може да ми се случи на мен? Най-много да бъда изгонен или да ми отсекат главата. Какво от това? Но ако за вас излезе лоша дума, ето тогава бих умрял.
— Оставете вече тази словесна еквилибристика! — ядоса се Хатидже от тези лъжи.
Нацупи устни. Просто не можеше да повярва. За пръв път кокетничеше пред мъж, флиртуваше, кипреше устни. Усети, че изпитва някакво странно удоволствие, примесено със срам.
— Не вярвам. Въобще не ви вярвам. Говорите така, а не ми изпратихте никаква вест, поне една дума!
— Можех ли да го направя? Как можех да ви изпратя вест, че няма миг да не съм мислил за вас? Как можех да ви напиша: „Ако съдбата беше решила да падна геройски под стените на Белградската крепост, искам да ми занесат сърцето на Сюлейман. Да кажат, че умирайки, съм мълвял: „Хатидже, Хатидже…“
Тя усети сълзи в очите си. „Всевишни — зовеше от дън душа, — ако сънувам, не ме събуждай. Ако умра, не ме извеждай оттук, дори и за рая! Виж какви неща слуша твоята робиня Хатдиже от устата на мъж!“
— Ако сърцето искаше да казва много неща, разумът позволяваше само да се споменава името ми в писмата на падишаха. Както предположих, всичко, което господарят пишеше на майка си, тя щеше да го чете на вас. Надявах се, че щом султанката прочете моето име, ще си помислите за своя слуга.
— И аз си мислех.
На Ибрахим му се прищя да скача и вика от радост, но се задоволи само със стон:
— Султанке!
Победата беше близко.
— Потопихте своя слуга в океан от радост. Само с един ваш поглед, с една ваша дума стопихте докрай болката от копнежа ми през всичките тези месеци.
— Правех това, което ми казахте: взирахме се в нощта. Имахме чувството, че чуваме цигулката ви. До звездата, която избрахме за татко, нарекохме още една, съседна звезда, на вас. Отправяхме молитви да се върнете жив и здрав.
— Не знам дали щяхме да се върнем живи, султанке, ако не бяха копнежите по вас.
Замълчаха. „Е! — помисли си Ибрахим. — Какво още да кажа? Дявол да го вземе, не ми идва нищо наум!“
— Защо не свирите, откакто се завърнахте? Толкова седмици чакаме вечер мелодиите, с които ни омагьосвате.
— Боях се, че моята султанка е забравила своя слуга.
— Да забравя ли, Ибрахим?
Закри устата си с ръка. За бога, тя за пръв път го нарече по име. Такова нещо категорично не се позволяваше! Беше непростим позор. Въобще не биваше да се допуска. „По дяволите! Да се продъни в ада това „непозволено“!“