Кога беше станало всичко това?
Тъкмо когато си казваше, че времето сякаш е спряло, то текна като вода. Връхлетя върху главите им като вятър и отмина.
Не можеше да повярва.
Султан Сюлейман беше безпаметно влюбен в Хюрем, написал ѝ беше стихове, поеми.
После един ден в двореца настана Второто пришествие.
Гюлбахар хасеки вече разбра, че е безвъзвратно забравена, изпадна в такова състояние, че не разбираше от дума, не беше възможно да ѝ се каже „Моля ти се, спри!“.
Налетя на Хюрем и я повлече по земята с крясъци:
— Я ме виж! — избухна тя. — Неслучайно ме наричат Махидевран Гюлбахар хасеки! До днес и завинаги сме валиде на принца Мустафа. Какво си мислиш, че ще оставим бащата на нашия син в ръцете на една московска стоножка ли?
Не можаха да изтръгнат момичето от ръцете ѝ. Но не щеш ли, Хюрем изобщо не реагира, „гък“ даже не каза. Остави се на истеричните изблици, които бяха обладали Гюлбахар. Очакваха да изтича разплакана при султан Сюлейман, да пролее сълзи и да му се оплаче, а тя постъпи точно наопаки. „Тя ни е кака. Нека да бие!“ — рече, но дни наред не отиде при Сюлейман. Какви тънки сметки си беше направила, дори и Хатидже не можа да разбере, но когато падишахът побесня, всичко излезе наяве.
Гюлбахар беше изгонена от двореца. Хюрем беше настанена в Новия дворец като първата хасеки. Когато Хатидже я видя за пръв път в ташлъка на новодошлите, това украинче не ѝ ли каза през сълзи: „Дойдох да споделя трона и короната на Османците!“ Ето на, това се случваше!
Тя вече беше втората по важност жена в двореца. Втората жена след Хафза султан! Мястото ѝ на трапезата беше дори преди Хатидже!
Хатидже не се оплакваше от това. И майка ѝ, и тя обикнаха момичето. Брат ѝ беше щастлив. Всеки го виждаше. Онези, които не можеха да понесат как така за миг се издигна в хасеки, след като довчера беше в ташлъка и ядеше бой с тоягата на Сюмбюл ага, кривяха уста, бърчеха носове с думите: „Какво ще стане с московската гяурка?“, но Хатидже не беше от тях.
Хюрем също обикна Хатидже. Само веднъж я упрекна, сутринта след първата нощ със Сюлейман: „Защо скри от мен, че си сестрата на Негово Величество моя султан?“, и толкоз. Хатидже я погали по бузата, засмя се и отмина. Не беше в състояние нито да мисли, нито да говори за това. Господи, какви неща ѝ каза онзи ден Ибрахим в градината на розите! Беше като сън!
Падишахът тъкмо тръгваше на поход срещу Родос, когато се разчу, че новата му любимка е бременна. Целият дворец се разтресе. Сюлейман тръгна с мислите си за нея. Обсадата се проточи и той се гневеше, а Хюрем се мяташе между раждането и смъртта. Според акушерките раждаше, но тя си повтаряше наум: „Умирам!“ Сгушена в прегръдките на зълва си, плачеше и нареждаше: „Не искам да умра, преди да съм му дарила принц!“. И Хатидже се мъчеше всячески да ѝ помага, но не ѝ се удаваше.
Отначало си помисли, че Хюрем преувеличава с преструвките. Сетне се упрекна: „Глупачка такава! Ти забременявала ли си някога! Знаеш ли какво е родилна болка? Създаде ли на този свят някакъв плод? Стана ли майка? Утробата ти пресъхна. Откъде ще знаеш какво е да раждаш?“.
Победата закъсня и това вбеси падишаха. Прескочи непревзимаемите крепостни стени така, както се мята на коня си. Сам превзе Родос! Когато пристигна тази вест, Хюрем беше родила. Веднага към Сюлейман отлетя обратната новина: Честито, победителю господарю! Роди ти се принц!
Хатидже не можа да проумее защо този ден светлината, която излъчваха очите на Хюрем, беше ослепителна. Те блестяха с искрите на нещо много по-загадъчно от щастието.
„Естествено! — си каза. — Хюрем получава власт. Настройва се за битката нейният син да седне върху трона на Османската империя, а не синът на Гюлбахар. Изгоря, Гюлбахар, като факел изгоря!“
Едва завърнал се от похода, султанът се втурна към покоите на Хюрем, обсипа я с ласки и подаръци, целуна малкия принц по челото, вдигна го до главата си и произнесе:
— Сине, ще носиш името на моя дядо Фатих хан — Мехмед. Да бъдеш като него завоевател!
Тази идилична картина се понесе в разказите от двореца към столицата, а от столицата — из цялата Османска империя.
Цареше всеобщо щастие. С изключение само на три същества, които не знаеха какво ще им донесе бъдещето.
Хатидже, Ибрахим и Гюлбахар.
На Хатидже вече не ѝ бяха достатъчни откраднатите случайни срещи в градината, тайно прошепнатите едно-две изречения. Освен това беше чула и как Ибрахим е отворил въпроса, а брат ѝ го е възпрял с думите: „Нека се върнем от Родос!“. Ето на, върнаха се, какво чакаше още?