Вече не вярваше, че ще постигне целта си. Първо, султанът нямаше да допусне да се говори: „Падишахът дал сестра си на бившия роб!“ И второ, имаше нещо много по-важно, нашепваше ѝ го вътрешният глас: „Ти си с увреждания, момичето ми!“
Питаше се: „Хайде, да речем, батко ти, падишахът, се съгласи да те даде на Ибрахим. А дали той ще те иска?“
„Защо да не ме иска?“ — оборваше се веднага. Той, който говореше красивите думи, който ѝ остави пръстена, преди да замине на война, после в Градината на розите…
„Я остави тези приказки, Хатидже! Не се самозалъгвай! — съскаше като змия в нея дяволът. — Паргалъ ти наговори тези приказки, без да знае колко си омърсена!“
Омърсена!
Да, това беше самата истина! Омърсена беше! Изхабена!
Чистота ѝ беше погубена от похотливите ласки на звяра, за когото я омъжиха още преди да знае какво е цикъл. По тялото ѝ лазеха като паяци огромни ръце. Ибрахим знаеше ли за това? Дали беше узнал, че тя е познала мъжа насила още като дете? Че е станала жена, без да почувства какво е страст?
Въобще не го допускаше. От кого да го е узнал? Кой щеше да му е казал? Кой щеше да се осмели да му пошушне: „Не си давай сърцето на онова момиче, Паргалъ! Тя е омърсената султанка!“.
Като задълбаеше из черните си мисли, в главата ѝ избухваше горчив смях: „И само това ли?“
Дяволът не я оставяше на мира: „Само омърсена ли си? Само това, значи? Хайде да видим дали Ибрахим знае, че си болна?“.
Болна! Ето това беше другото лице на истината!
Тя беше една омърсена и болна жена!
Всъщност Гюлбахар не беше ли права: „Разбира се, все ще се намери някой да те вземе и теб! Кой няма да иска да вземе сестрата на великия султан Сюлейман?“
Макар омърсена и болна!
Тя беше султанка, която щеше да бъде поискана срещу предоставените от султана обществено положение, кариера и богатство.
Омърсена и болна!
„Но болестта ми премина. Вече не ми става така!“ — проплакваше в самозащита тя.
„Колко жалко! — съскаше в нея оня глас. — Да не би да имаш документ за това? По какво личи, че утре пак няма да се сринеш и да припаднеш, за да се мотаеш пред прага на смъртта?“
Един ден, ден в който черни облаци забулиха цялата ѝ душа, ѝ хрумна дали да не се изповяда пред майка си.
И какво щеше да ѝ каже? „Валиде, аз съм омърсена и болна. Паргалъ Ибрахим дали ще ме поиска?“
Боже господи! Как можеше да ѝ каже подобно нещо? Или да ѝ каже: „Валиде, ти знаеш. Аз нямам никакви недостатъци, но съм омърсена и болна. Дали ще се появи някой, не само приятел на падишаха, ами какъвто ще да е, който ще ме обикне и ще поиска да ме вземе в обятията си като съпруга не защото съм сестра на падишаха, а единствено заради самата мене, такава, каквато съм?“.
По-добре да умре, отколкото да изживее този срам.
В такива мигове се сещаше за Хюрем. Дали пък да не се разкрие пред нея? Не беше ли тя, която щеше да ѝ подаде ръка за помощ? Не беше ли Хатидже, която я измъкна изпод тоягата на Сюмбюл ага в оня ташлък и промени целия ѝ живот? Сега беше нейният ред. Някой трябваше да спаси и Хатидже. Защо да не бъде Хюрем? Ако се гушнеше нощем в обятията на брат ѝ и му пошушнеше нещо на ухо?
Само че това момиче не обичаше Ибрахим. Дори го мразеше. Не знаеше защо. Но станеше ли дума за Паргалъ, тя го наричаше „Хърватско прасе!“. Какво ли щеше да направи, като разбере, че сърцето на Хатидже е запленено от „Хърватското прасе“?
Когато я чу да го нарича така, Хатидже я парира:
— Ааа, личният секретар не е ли грък?
Хюрем само тръсна рамене.
— Да върви по дяволите! Какъвто ще да е! Ха грък, ха хърват! Още не е ясно какъв е! Стой и гледай, ако е наполовина хърватин. От хърватин добро не чакай! Виж му очите! Лисича физиономия! И как хитро, хитро те гледа!
И тя го виждаше. Паднеше ли ѝ случай, гледаше го и го виждаше. А през дните и седмиците, когато не го виждаше, си го представяше. Хитро, а?
Обаче на нея очите на Ибрахим ѝ изглеждаха толкова топли, толкова сърдечни. Как само я галеше, притискаше, прегръщаше с тези свои очи.
Хатидже много се изненада от тази скрита враждебност. Ами Ибрахим? Какво ли си мислеше той пък за нея? Това ѝ беше съвсем непонятно.
Имаше и нещо друго, разбира се.
Не знаеше колко са истински чувствата на Ибрахим. Откакто в главата ѝ взеха да се премятат призраци и тревоги, тя започна да се съмнява и в откровеността на онези красиви думи. Лъжи ли ѝ сипеше, за да я впечатли? Подплатени с лицемерие ли бяха омайните думи, с които ѝ взе ума? Можеше ли да са такива? Или Паргалъ беше един от онези, за които ѝ говори Гюлбахар? Мошеник, който се преструваше на влюбен в омърсената и болна сестра на падишаха, за да се домогне до неговата благосклонност?