Всъщност какво щеше да стане, ако се родеше още един принц? Имаше един престолонаследник, макар и в заточение. Законът и правото бяха на страната на Мустафа. Той растеше и се развиваше в Сарухан. Какво друго биха докарали на Османската империя изръсените от московчанката момчета, освен война за власт? Нищо. Ибрахим беше разбрал, че колкото синове има един падишах, толкова проблеми възникват. Падишахът не го ли проумяваше? Не си ли беше взел урок от това, което бе преживял баща му? От това, че е бил принуден да отнеме живота на собствените си братя?
Даваше си сметка, че Хюрем въобще нямаше да остави престола на сина на Гюлбахар. Щеше да поиска на трона да се качи не Мустафа, а някое от нейните копелета. За тази цел нямаше да се спре пред нищо.
Вътрешният глас го оспорваше: „Не, драги! Това е всемогъщият Сюлейман. Той е отговорен пред закона и реда. Как може по-малкият принц да погази правата на най-големия син?“. На Ибрахим много му се искаше да се вкопчи в тази надежда, но с всеки изминал ден вярата в Сюлейман се стопяваше. Червенокосата беше вкусила вече сладостта на властта и могъществото.
„Като теб! — измърмори си една нощ. — Ти не я ли вкуси? Не е ли това истинската причина за все по-нарастващия в теб страх? Не се ли плашиш, че ще ти измъкнат от ръцете могъществото, което искаш да постигнеш?“
Както и да е! Нямаше да ѝ го позволи.
Общата им съдба, сходното им минало не ги задължаваше да споделят и облагите си. Тя беше опасна. И докато беше пред очите на падишаха, нямаше нещо, което да го накара, а той да не го направи. Магьосница ли беше?
Как иначе можеше да се обясни фактът, че султан Сюлейман настаняваше Хюрем да седне пред него и с часове я гледаше омаян право в очите?
И това, че освен нея, в харема не го привличаше никоя друга жена. Падишахът не обръщаше глава да ги погледне, една от друга по-хубави, даже и разголени прелъстителки. Хюрем, та Хюрем! Тази червеноглава блудница! Сякаш целият свят беше неин! Ако тя родеше още един син, вече всичко щеше да бъде загубено. Нищо не можеше да се направи. Държавата щеше да изхвръкне от ръцете на Ибрахим.
Виждаше накъде вървят нещата и затова не откри веднага фронт срещу Хюрем. Тъкмо напротив — държеше се топло, хвалеше умението, с което тя яздеше, когато падишахът я вземаше и нея на лов, не спираше да се учудва и да ѝ се възхищава как пуска стрелата и как върти меча.
Тя също не се държеше към него хладно. Но в един миг погледите им се срещнаха, само за един миг, и те двамата прочетоха в очите си душата на другия. В нейните Ибрахим видя много ясно враждебността. „Ето го твоя враг, Паргалъ! — си каза той тогава. — Имаше един, сега са двама. Дръж се здраво на крака. Тази е по-опасна от Искендер. Да си наясно!“
Убеден беше, че и Хюрем е разгадала пламъка в неговите очи.
Те двамата бяха врагове. Този свят щеше да се върти или с единия, или с другия. Двамата заедно, в един и същи свят… Това беше невъзможно!
Спомни си как един ден се вцепени, когато Сюлейман го попита: „Паргалъ, ти хърватин ли си?“ Кой му втълпи този въпрос след толкова години? Не знаеше ли, не му ли беше казал още първите дни в Сарухан, че майка му го е закърмила с гръцко-хърватска мая и че баща му е италианец? А и какво значение имаше? Хърватия не е ли също притежание на Османската империя? Поне половината. Останалата половина щеше да я направи османска той самият. Обет беше дал за това.
— Не знам, повелителю! — му беше отговорил и той. — Спомням си какво казах на господаря при Плачещата скала. И аз не знам какъв съм точно. Ако попитат баща ми, казва, че съм италианец, а майка ми…
— Права е Хюрем. Ти си хърватин!
Това беше първият знак. Значи онази вече беше започнала да обработва падишаха по отношение на него. Толкова скоро?
Гневеше се и на Хатидже. Ако не се бе заинтересувала от нея, ако не я беше завела и представила на Хафза султан, червената глава щеше да си изгние в харема.
Учуди се, че му дойде наум как би могъл да се възползва от Хатидже за тази цел. Защо не го беше помислил по-рано. Отношенията между Хатидже и нея сигурно са много добри.
Разбира се, така беше. Вместо да си печели врагове, какво щеше да загуби, ако се постарае да сключат помежду си тайно споразумение?
Паргалъ и Хюрем!
Боже господи, каква великолепна двойка биха били!
Още с раждането си тази идея се изпари от главата му. Паргалъ добре знаеше дали е възможно или не. Ето на, това беше нещо невъзможно! Дори и да се сближеше с него, не би искала да дели могъществото с някого. И тогава какво могъщество преследваше той? Каквото му предоставеше Сюлейман. Самият той също не би могъл да го дели с някаква си жена.