Щом мислите му стигнеха дотук и се затлачеха, Ибрахим усещаше как някакво невидимо стоманено менгеме го стягаше отвътре.
„Какво ти могъщество? — започваше да спори сам със себе си. — Сюлейман няма какво да ти даде. Всичко е за Хюрем. Я го виж, не заяви ли дори за Родос: „Нека бъде огърлица за твоята шия, Хюрем ханъм!“. За теб няма нищо. Напъхай си го в главата най-сетне. Още държи на мястото му великия везир, макар че не се представи успешно в Родос. Хайде, да речем, че ще отстрани Пири Мехмед паша. И какво ще направи? Теб ли ще те тури на този пост? Може ли да стане? Не си везир, не си санджакбей. За теб се казва, че си равнопоставен с везирите, но само толкоз! Ахмед и Ферхад висят като лешояди над главата на падишаха, за да грабнат великото везирство. Какво ти става? Ти си това, което си. Личен секретар. Гледай си спокойствието. Напълни си джоба. Опитай сладостта на столицата.
Ето, това беше истината. Горчивата истина. Имаше един-единствен човек, който можеше да я промени: Хатидже. Ако падишахът дадеше разрешение да се ожени за сестра му, пред Ибрахим щеше да се отвори широк път. Може би щеше да стане пети или шести везир или пък санджакбей.
Само че надеждата му и за това постепенно гаснеше.
Дали когато, преди да тръгнат на поход, се опита да го подхване на тази тема, Сюлейман беше усетил, че ще иска от него разрешение да се ожени за сестра му, и затова му отвърна: „Не сега, като се върнем от Родос!“. Или е искал да каже: „Сега нямам време да слушам приказки!“.
Или едното, или другото. „Съдбата ми е в ръцете на Хатидже и Сюлейман — си казваше Ибрахим. — Иначе хоризонтът постепенно ще се смрачава. Слънцето над Парга ще залязва. Изгрява вече северното слънце!“
Третият връх на злокобния триъгълник беше в Сарухан. Махидевран султан.
Тя беше наела свои хора в столицата, а в двореца си беше подсигурила шпиони. С всяка пристигнала вест на нея ѝ призляваше, в гърдите ѝ пламваше огън.
„Повелителят нагизди московската наложница с изумруди, рубини и елмази.“
„Падишахът не изпуска от обятията си момченцето, което роди неговата хасеки.“
„Хасеки всеки ден ходи в отделението на наложниците, приказва си с момичетата, прави им подаръци. Носи се мълвата, че щяла да накара господаря да закрие харема. Не знам…“
„Тя пак е бременна.“
„Да се изтърбуши дано! — казваше Гюлбахар. — Аз съм си виновна. Защо не роди след Мустафа още едно дете бе, жена! Да бяха пет сина, а не един! Да не ми се развали тялото, си каза, че после Сюлейман няма да ме харесва. И какво стана? На ти едно тяло! Ха сега пресъхвай и увяхвай без мъж!“
При новината, че другата пак е бременна, нейната ревност прерасна в тревога. А все още не беше стихнала бурята, избухнала в нея при новината, че онази е родила момче.
Момче означаваше опасност.
Забрани си да спи, за да не вземе онази московска стоножка да измъкне трона от Мустафа и да го даде на някое от своите копелета.
Хоризонтът притъмняваше все повече и повече.
Гюлбахар си даваше ясна сметка за надвисващите опасности.
И оттук… Нищо не можеше да направи оттук, далече от столицата, на цели дни разстояние.
Затова трябваше да намери някой, който щеше да може.
Дълго мисли и премисля, докато най-сетне се сети за един.
— Остави това проклето нещо! — отблъсна придворната си, която ѝ вееше с огромното ветрило от крило на камилска птица. — Върви да донесеш мастилницата и хартия.
Момичето се втурна презглава, донесе я, тя натопи перото в мастилото, присви очи и се замисли как да започне. Трябваше да го напише така, че ако попаднеше в чужди ръце, никой да не разбере от кого е написано, до кого е адресирано и какво се иска, а ако пристигнеше където трябва, този, който го прочетеше, още от пръв поглед да схване кой е подателят и каква е целта му.
Аз съм — написа най-отгоре. — Тази, която те заведе да береш рози. А ти си „Той“. Който ми обеща…
Когато завърши писмото, тя си представяше как дрънчат ятагани, как се подготвя смъртно наказание и как се секат глави… Принцът влизаше в столицата на ален кон. Зад сина си идваше тя. По протежение на пътищата народът беше наизлязъл, обсипваше го с дъжд от рози, приветстваше го, викаше:
— Да живее падишахът!
— Честито коронясване, честито царуване, султан Мустафа!
— Добре дошла, Махидевран Гюлбахар! Валиде султан, добре дошла!
От окото ѝ върху хартията капна сълза.