LVI
— Господарят отива в Дивана! — запъхтян дотича да му съобщи телохранителят. — Заповяда и вие, Ибрахим ага, веднага да се явите там!
Ибрахим не помнеше как скочи от постелката, как подбра полите на кафтана и как обу на краката си йемениите.
Тичаше и едновременно с това мърмореше: „По дяволите! Кога е излязъл от чертозите си?“.
Сигурно се беше случило нещо.
Сюлейман не ходеше често в Дивана. Дори когато отиваше, не влизаше в залата под кубето, където се събираше Държавният съвет, ами влизаше в камерата точно над мястото на великия везир и оттам следеше заседанията. Нито везирите знаеха, че присъства там, нито великият везир. Или слушаше мълчаливо и се оттегляше, или ако нещо не му харесваше, кипваше: „Ах ти, паша!“ и сърцата на тези, които бяха долу, подскачаха до гърлата им.
— Ядосан ли е господарят? — обърна се към тичащия с него телохранител.
— Неее.
Ех, поне нямаше нещо лошо.
Изведнъж го обзе тревога. Закъде беше тръгнал? В тази зала под купола не се влизаше. Щом господарят се качеше в своята камера, той се изправяше като по заповед пред вратата. И дотам.
— Сигурен ли си, че Негово Величество падишахът е отишъл в Дивана?
— Така каза.
— По дяволите бе, човек! Ще влезе в залата под кубето или ще се качи на постоянното си място?
— Не знам! Казах ви, ага, каквото ми се каза и на мен. Господарят отива в Дивана. Заповяда и личният му секретар да бъде там. Нали ви го казах?
— Каза го, каза го. Добре.
При вида на Дивана сърцето му се сви. Пред изумителната порта на входа, изработена като дантела от лъскави жълти бронзови ленти във формата на цветя и листа, се бяха струпали доста мъже. Наредили се бяха на опашка. „Де къде има везири, паши и аги в Османско, няма как да не са тук!“ — помисли си Ибрахим. Изкачи осемте стъпала на стълбата и се спря на площадката със затаен дъх. Един-двама от пашите го изгледаха накриво. После се обърнаха към по-задните с вид: „Какво търси тоя тук?“. Единият сбута везира, който още не го беше видял. Чу го да му казва:
— Срам и позор до колене! Още малко и Любимеца от Запада ще пролази и по главите ни!
Везирът, когото побутнаха, го погледна през рамо и ококори очи. Като минаваше точно покрай него, той подметна:
— Нищо чудно Любимеца от Запада да се вмъкне и в Дивана!
„Господи, какво ще правя, накъде да вървя?“ — разтревожено се повъртя насам-натам Ибрахим, спря се на място. Дори застаналите до везирите и пашите мъже, писарите негодуваха заради неговото присъствие. Всички, които се намираха там, биха пожертвали едната си ръка, само и само да станат така близки с падишаха, както е той, но ето че това изобщо не им пречеше да го гледат с омраза и злоба.
Проклятие! Оня! Искендер! Сатана такъв със сатана!
Ибрахим видя сред навалицата Искендер Челеби, за когото вече знаеше, че е главният ковчежник, и направо се вкамени.
Така смутено взе да се повърта насам-натам, че без малко щеше да се блъсне в него.
„О, Господи! Защо ми причиняваш това? — изпъшка дълбоко в душата си той. — Защо ми го показваш все на такива места, където не мога да го докопам? И на всичкото отгоре пак да нямам никакво оръжие, освен ноктите и зъбите си?“
Онзи усети раздвижването до себе си и се обърна. Сега бяха лице в лице!
Проклятие! Въобще не се беше променил! Същият поглед на чакал в очите! Същото пресметливо, надуто, налудничаво изражение върху лицето. И устните — пак изтеглени в тънка линия към трапчинките от двете им страни като устата на змия. Змията му със змия, сякаш ей сега тази уста щеше да се отвори и между ужасните четири остри зъба щеше да се изстреля раздвоеният ѝ като чатал език!
И двамата стояха очи в очи, без да премигват.
Ибрахим моментално прочете онова, което изразяваха неговите. „Кой е този никаквец? И слугите на господаря ли вече идват тук?“ — говореха те.
Не го разпозна.
„Да пукнеш дано! Пак не ме позна.“ Сигурен беше, че правилно разгада неговия поглед. Защото Ибрахим имаше опит в това. Не се лъжеше, не!
Той четеше още тогава в очите на Искендер кога ще излезе от човешкия си вид и ще се превърне в сатана, кога ще извади ножа, кога ще му издърпа ухото до скъсване, кога ще пъхне железните пръчки в разпалената жар и ще нареди: „Обгорете му месото на това гяурско копеле!“ кога ще размаха нажежената до червено пръчка пред голите му гърди и ще завие: „Ще го направиш ли пак? Ще слушаш ли какво ти казвам?“, кога ще стовари тоягата върху гърба му, кога ще го хвърли в зандана, където големите колкото котка плъхове гризат месото до кокал…