Проследи как се движат зениците му. Бяха толкова смразяващи!
Като че ли изобщо не помръдваха. А опипваше с поглед навсякъде. Искендер виждаше всичко, мигновено скачаше и се нахвърляше:
— Какво ме гледаш, бе? Не ме ли познаваш?
„Ето, змията просъска!“ — му мина през ума в този момент.
Идеше му да го стисне за гърлото и да го разкъса още там на парчета, но въпреки това му се усмихна.
— Познах те.
— Махай се тогава от пътя ми!
— Ти си „Онзи“! — изрече настоятелно Ибрахим.
— Кой?
— Човекът, когото видях да носи ковчега на покойния Седим хан, бащата на нашия господар.
Искендер присви очи и се вгледа в него по-изпитателно. Явно се опитваше да си припомни онази сцена.
— Добре, добре! Това, че си носил ковчега заедно с мен, не значи, че трябва да стоиш до мен. Махни се от мен!
Ибрахим завъртя глава на две страни:
— А ти мен позна ли ме?
Очите на Искендер Челеби изведнъж припламнаха.
— Какво ме интересува, бе? Който и да си!
Едва се сдържа да не му каже: „Аз съм човекът, който ще ти отнеме живота!“.
Точно в този момент пред портата настъпи суматоха.
— Господарят идва! Господарят идва!
Значи, не беше дошъл преди това. Това зарадва Ибрахим. Така щеше да разбере къде ще се намира падишахът. Ако се качеше горе, и той щеше да заеме мястото си, ако влезеше в залата под кубето, щеше да остане тук и да го чака.
Султан Сюлейман изкачи стъпалата на един дъх и пристъпи към изваяните от бронз порти.
— Паргалъ! — възкликна, като го видя. — Как, за бога, успя да дойдеш толкова бързо?
— Господарю!
Падишахът мина покрай наведените глави, вратове, гърбове и се спря пред него и Искендер. С крайчеца на окото си Ибрахим видя как змията моментално се сгърчи. Оня се беше навел толкова много, че изглеждаше като пречупен надве в кръста.
— Изпратихме да те извикат. Внезапно стана. Позабавихме се малко при шадравана, за да имаш поне малко време да се приготвиш. Оттам дойдохме направо тук, а ти пак си успял да ни изпревариш.
Наведе глава:
— Господарю!
Какво друго можеше да каже? Съвсем се обърка. Врагът му стоеше до него. Човекът, който се кълнеше в Аллах жив да не остане, ако не убие това проклето гяурче.
„Отмъсти си, Паргалъ!“ — крещеше всяка фибра в него. Не знаеше защо падишахът го е извикал тук. Не беше сигурен дали ще види утрото. Дяволите да го вземат! Нито може да го хване за гърлото, нито знаеше какво ще го сполети.
— Ела, Паргалъ!
Падишахът тръгна. Забеляза, че Ибрахим не помръдва, и се спря. Обърна се към везирите и пашите, които го бяха обградили, стъписани, че падишахът си говори с Любимеца от Запада като с приятел.
— В заседанието на Дивана ще влезе и нашият личен секретар. За пръв и последен път. Някой има ли да каже нещо?
Кой можеше да каже нещо!
— Ела! — отново му каза Сюлейман и се запъти към портата.
И Ибрахим тръгна по петите му.
Сковани му бяха и езикът, и мозъкът.
Да влезе в залата под кубето? Защо? Защо?
После… Какво значеше това „За пръв и последен път“? Защо беше за пръв, защо беше и за последен път?
Вдигна глава да улови погледа на Искендер. Видя сконфузената му физиономия. Радост изпълни сърцето му.
Минаха през наведените глави, кажи-речи, заедно с падишаха. Само великият везир Пири Мехмед паша и смъртният му съперник Ахмед паша се втурнаха помежду им, след като господарят мина покрай тях. Паргалъ беше четвъртият човек след султан Сюлейман, който влезе в залата под кубето.
Съобщиха ѝ, че идва Хюрем хасеки, тъкмо когато Хатидже се опитваше да отхвърли черните си мисли.
Прекарала бе толкова лоша нощ.
Изпрати една от придворните при дайе ханъм да съобщи на батко ѝ, падишаха, че тя много иска надвечер да го посети.
Отговорът на дайе се оказа достатъчен да ѝ опъне нервите:
— Предайте на Хатидже султан! Повелителят е със своята хасеки. Заповяда да не бъде обезпокояван. Ако излязат от чертозите, ще му кажа. Иначе не мога да вляза при тях.
Докато дотича един от телохранителите да ѝ съобщи, че султанът я очаква, тя напразно кипя от яд: „Не можели да влязат!“.
Знаеше защо отива при брат си. Заради Небиле. Да му каже: „Ако позволяваш, нека да свържем главния лекар и моето момиче Небиле“.
А всъщност сама не смееше да си признае скритата дълбоко в мозъка ѝ цел. Да накара падишаха да си отвори устата.
Завари го в стаята му малко уморен, но в добро настроение. Така или иначе, в този дворец нямаше хора, които да не знаят защо Сюлейман в последно време е все изморен и да не се подхилкват зад всяка врата.