Поздравиха се набързо. Толкова ясно си пролича, че Сюлейман иска час по-скоро да се върне при Хюрем и да продължи да се изморява с нея.
— Господарю! — направо започна Хатидже. — Дойдох да искам разрешение от вас за едно добро дело.
Падишахът направи нещо съвсем неочаквано. За да покаже, че иска да съкрати срещата, стана на крака. Естествено, и тя.
— Имаме много работа, Хатидже. Сестро, принцесо, повярвай ми, предстоящите дни ще бъдат много напрегнати. Да поприказваме за това после, а? В по-подходящо време.
По дяволите, по дяволите!
Да се провали в ада всяко нещо, което е „подходящо“, всички „подходящи“ хора, всички „подходящи“ времена, всички „подходящи“ тоалети! В ада!
Ако я докоснеха, щеше да избухне в плач. Това беше по-лошо от изпъждане. Нали я обичаше, нали беше неговата единствена Хатидже султан, нали баща им му я беше поверил? Биваше ли да се отнася така към нещо поверено от баща им?
Какво толкова щеше да става в предстоящите дни?
Какво тревожно имаше?
Отново ли се подготвяше за поход?
Не ѝ ли бяха достатъчни на тази Османска империя толкова завоевания, толкова територии, толкова съкровища?
Ами хората? Ами малко щастие, ами да бъдеш с любимия… Няма ли да има време за влюбените?
Не каза на Небиле защо отива при падишаха, но момичето сигурно се беше досетило. Чакаше я с надежда. Като се върна в стаята, я завари свита в единия ъгъл да чака хубавата вест. Разбра я само по погледа. Нямаше разрешение!
Небиле не каза нищо, но Хатидже знаеше, че душата ѝ ридае горко. Нейната нежна Небиле вехнеше пред очите ѝ, главата ѝ клюмваше с всеки изминал ден все повече и повече, като полско цвете.
Спомни си, че преди да тръгнат за Родос, Ибрахим се беше опитал да говори с падишаха, а той отсякъл: „После ще говорим!“. Така ѝ беше казал. Отначало тя не му повярва. Но сега вече знаеше. Паргалъ не я беше излъгал.
Сюлейман се беше свил в собствената си черупка и не даваше на никого да разговаря с него за нищо. Не си приказваше с никой друг, освен с Хюрем, за нищо друго не говореше, освен за Хюрем. И в този момент Хюрем идваше при нея. Макар че я обичаше толкова много, никак не беше сигурна дали ще може да понесе това посещение.
— Затъжихме се за вас, принцесо! — Тя влезе с тези думи и озари всичко наоколо.
Всевишни, каква красота!
В същия миг не се сдържа да не отдаде право на брат си. Как падишахът да остави тази красота, за да седне пред цял куп брадати, мустакати, престарели мъже? И какво щеше да прави сред тях? Естествено, че щеше да седи до полите на Хюрем и никак нямаше да му се иска да пренебрегва обятията ѝ.
Изправи се да я посрещне:
— Тъкмо бях започнала да ви упреквам, а ето ви и вас! — Опита да ѝ се усмихне, но нямаше представа доколко успя. — Всъщност вие ни накарахте да се затъжим за вас. От колко дни въобще не сте се появявали!
Хюрем наведе глава като засрамена, върху лицето ѝ се посипаха червени къдрици и го скриха. Отметна ги назад с глава и когато отново я вдигна, в очите ѝ блестеше някаква мистериозна светлина. Хатидже си даваше сметка, че още от първия ден, когато я видя, и досега, не можеше да ѝ определи цвета на очите. Сутрин изглеждаха пъстри, на обед приличаха на безоблачно синьо небе. Надвечер се потапяха, също като морето, в златистожълто или аленочервено, а когато слънцето изчезнеше зад хълмовете, те се обагряха в безкрайните нюанси на теменужения цвят. В този момент очите на Хюрем приличаха на безоблачно небе.
— Не знам, Хатидже, как бих могла да изразя огромната си благодарност към теб!
— Много лесно. Продължавай да правиш нашия господар щастлив и да се грижиш за принца, с когото дари Османската империя, като за зеницата на окото си.
Погледнаха се очи в очи. И за двете това изречение имаше красноречив смисъл: „Хайде да те видим сега, да не вземеш да оставиш трона на сина на оная вещица Гюлбахар?“
— Какво прави бебето? — попита Хатидже.
Още отначало се говореше, че в това момиче има някаква магия. Ето, пак!
С излъчването си, с усмивката си тя разпръсна само за миг мрачните облаци, надвиснали над главата ѝ.
— Какво да прави! Не спира да рита майка си. Но нека, и това, принцесо, са ритничета на принц.
— Дай боже!
Хюрем първа наруши настъпилото мълчание:
— Негово Величество моят султан тази сутрин се събуди в чудесно настроение.
— Хюрем, ние чуваме, че повелителят се събужда всяка сутрин в чудесно настроение — неволно се засмя Хатидже.