Лицето на Хюрем отново се озари.
— Да, но това е друго. Негово Величество моят султан днес щял да представи в Дивана много важни решения. Някои щели да се зарадват, други — да се натъжат. „Знам обаче двама души, които ще посрещнат засмени заповедите. Направо ще се учудя, ако още като ги чуят, не плеснат с криле и не излетят през прозорците“. Точно така каза!
— Аллах, Аллах! Какви ли ще са тези толкова важни решения?
— Не го попитах. Знаеш го, и да питаш, не ти казва. Ако сам реши, казва го. Този път не каза. Само на излизане подхвърли: „Доста чакаха какво ще кажа. И доста заслуги натрупаха. Ще променя и техните съдбини, и съдбините на Османската империя!“ Така каза и излезе. А аз изтичах при теб.
Хатидже се взря изпитателно в очите на това момиче. И веднага разбра.
Хюрем знаеше, но не го издаваше.
LVII
Никога не му бе и хрумвало дори, че ще може да види това тук. И си каза: „Еее, Паргалъ, ти си в сърцето на Османската империя. Отваряй си очите!“
Падишахът отиде и седна на централното място. Главният везир Пири Мехмед паша застана от дясната му страна, с наведена глава и скръстени длани. Ибрахим веднага потърси с очи оня. Змията. И той, Искендер, беше на челно място. Върху лицето му беше залепена физиономия на фалшиво спокойствие. Само той можеше да долови, че оня направо полудява от напрежение.
Великият везир се стори на Ибрахим леко притеснен. А може би се заблуждаваше. Личеше, че не се е отърсил още от смущението, което преживя от укорите на повелителя заради проточеното превземане на Родос. Само това ли? Че кой не е бил укоряван? Искендер — също. И на него се развика Сюлейман: „Челеби! Така си свил разходите за армията, че сега мъжете едва-едва вдигат ятаганите!“. Червендалестото лице на оня сатана посивя: „Падишах, всичко беше точно и нищо не липсваше“. „Щом е така, тръгвай си и ако се върнат, без да са превзели тази крепост, прави му сметката за отрязаните акчета. Не ми се мотай в краката, пречиш ми!“
Искендер не се появи повече там.
Може би се беше качил на някой от товарните кораби и се беше върнал преди всички. Не знаеше.
Но единственото нещо, което познаваше, беше нетърпението на Сюлейман. Дори когато въртеше ятагана по време на битките, целият му вид крещеше как копнее за Хюрем. А пък обсадата се оказа доста продължителна. Вестоносците сновяха между острова и столицата, отнасяха писмата до неговата любимка и донасяха обратно нейните, на хасеки, до господаря ѝ. Ако битката се затлачеше, падишахът побесняваше от яд, крещеше на всеки, който се изпречеше пред очите му. Безогледно — великият везир ли е, командващият флота ли е, ковчежникът ли… Така или иначе, точно този гняв му осигури победата. Иначе кой би повярвал, че великият падишах ще скочи на коня си, ще влезе сам през един проход в гъмжащата от врагове крепост и ще изкрещи пред капитана на рицарите:
— Или ще ми предадеш крепостта веднага, още тук, а аз ще ви подаря живота — на теб и на твоите рицари, — ще ви позволя да свалите оръжията и да си тръгнете като хора. Кажеш ли нещо друго — камък върху камък и глава до глава няма да оставя. Ти решаваш! Казвай! Кое от това да направя?
Ибрахим не можа да повярва на очите си, когато пристигна заедно с войската и видя рицарите да хвърлят сабите си в краката на Сюлеймановия кон. И си каза: „Ето на, турчин! Никога не се знае какво ще направи, абсолютно непредвидим е!“.
Никой не знаеше какво щеше да направи и сега.
Под грамадното кубе над главите им не се долавяше ни звук, ни шум. Даже се обърнаха да погледнат с възмущение онзи, който се изкашля някъде изотзад. Моментът не позволяваше не само да се изкашляш, ами дори и да дишаш.
— А сега — подхвана Сюлейман и всички под кубето притаиха дъх, — мои везири, паши и аги, добре чуйте това, което ще ви кажа. И го изпълнявайте!
„Сякаш би могло да е другояче!“ — си помисли Ибрахим.
— Тази сутрин имаше възможност да си поприказваме със Садразам паша. Пири паша ми обясни, че доста се е изморил и ако получи разрешение от нас, тоест ако го освободим от службата, той иска да върне държавния печат, за да бъде връчен на някой по-млад и по-компетентен човек.
Под кубето се понесе тих шепот. Ибрахим помисли, че Ахмед паша ще припадне от вълнение. Ето го, удари очакваният от години така желан миг. Пири си отиваше. Тогава… Тогава постът му преминаваше в него. Разбира се, ако падишахът прескочеше и Ферхад паша.
Двете покашляния на падишаха прекъснаха предпазливите шушукания, обгърнали цялата зала.