— Пири служи много добре и на баща ни, и на нас. Полага много големи грижи и усилия за Османската империя. Връстник е на нашия баща. С цялото ни уважение към приноса и възрастта му, ние му дадохме нашето позволение. И държавата, и ние сме доволни от теб, Мехмед паша. Иди си и живей на воля. Да ти е дълъг животът, бъди здрав! Казахме!
Под кубето се разнесе същият шепот. Ето го категоричното решение. Пири паша си беше отишъл. Разбира се, че той самият въобще не бе пожелавал да напуска. Падишахът говореше така, за да запази достойнството му. Иначе направо си го уволняваше.
— В такъв случай — повиши глас падишахът — постът се освобождава. Държавата обаче не може да допусне празнота.
Замълча за миг. Очите му първо се плъзнаха натам, където се намираше Ахмед паша. После точно обратно, към мястото, където стоеше Ферхад паша.
— И ние не искахме дори и за ден да оставим този пост празен — мястото на великия везир е място като за везир. Той е върховният везир. Това означава, че нашият служител, който ще носи държавният печат, трябва да отговаря на изискванията да бъде или везир, или санджакбей с правомощията на везир.
Ибрахим можеше да се закълне, че в този момент най-малко пет-шест души бяха на границата всеки момент да припаднат. А той примираше от удоволствие, че се проточва. Харесваше му да се предизвиква вълнение у хората. Каквото виждаше той, нямаше начин да не го вижда и падишахът.
Високата шапка на Ферхад паша беше килната на една страна, кафтанът на Ахмед паша — изхлузен назад. Имаше петима, които едва дишаха. И сатаната беше един от тях. Боже господи, нима и Искендер се гласеше за велик везир!
— Тогава първата ни работа е да видим кой ще е човекът, на когото ще връчим печата, дали е везир или бейлербей или не. Я излез напред, Паргалъ. Ето там!
Какво!?
Ибрахим залитна като ударен с юмрук.
Защо го викаше отпред? Да напише фермана ли? Че за какво бяха писарите? Забеляза как шушуканията под кубето прераснаха в ропот. Всеки питаше съседа си:
— Какво става?
— Защо извика отпред личния си секретар?
— Не стига, че Любимеца присъства тук, ами и пред нас ли ще го изкарва?
И Ибрахим се питаше същото: „Защо ме изкарва отпред?“.
— Още от времето, когато бяхме санджакбей, та чак до ден-днешен Ибрахим ага ни служи добре. Ние не можем да му останем длъжни за добрата служба. Ферманът ни гласи: „На Ибрахим ага опростихме длъжността „личен секретар“. От днес нататък ще бъде назоваван Паргалъ Ибрахим паша. И считано още от този момент, той е санджакбей на Румелия и велик везир на Османската империя“.
Какво?! Какво?! Какво?!
Пред очите на Ибрахим залата на кубето са разлюля като ударена от вражеско гюле.
Падишахът говореше още много други работи, но не го чуваха нито Ибрахим, нито останалите. Де където и каквито постове и служби имаше в Османската империя, на всички Сюлейман оповестяваше и заповядваше да го зачитат като паша, бейлербей и велик везир и да му служат с полагаемите му се почит и уважение.
„Велики Исусе! — нададе вик в душата си Ибрахим. — Правилно ли чух? Паргалъ стана бейлербей и Садразам ли? Ах ти, Сюлейман! Ах ти, славен вожде на Османлиите! Слава на теб, велики Цезарю на новия Рим!“
После се сети за Парга. От дъното на душата му изригна зов: „Татко! Майко! Вижте какъв стана вашият Жюстиниен!“ Ако досега падишахът не знаеше какво е бунт, сега по това, което ставаше под кубето, той можеше да види какво представлява за пръв път. Нямаше как да не чува протестите, недоволството, съпротивата, които чуваше и Ибрахим.
— Не може да бъде!
— Вчерашният роб сега стана паша ли?
— Какъв ти паша, ага, велик везир, велик везир!
— Настъпва Второто пришествие!
— Жалко, че по времето, когато беше на границата, не го стиснахме за гушата да го турим за чистач на принца!
Двамина подхванаха Ахмед паша да не се срине на пода. Разтрепериха му се и ръцете, и краката. Лицето му ту посивяваше, ту ставаше моравочервено.
„Жалко!“ — мълвеше той. Така поне разчете мърдането на устните му Ибрахим. Лъжеше се. „Това е предателство! — беше изрекъл Ахмед паша. — Предателство към предаността! Предателство.“
Ами онзи! Той какво правеше?
Ибрахим занемя. Добре ли виждаха очите му? Пак го погледна. Същият този Искендер, който само преди половин час при портата на Дивана го унижи с думите: „Всеки ли, с когото сме носили ковчега, трябва да поздравявам. Я се махни!“, сега се изтрепваше да се покланя отдалече на новия велик везир.