Само той можеше да бъде толкова лицемерен. Само един дявол можеше да прикрие демоничния си образ и да влезе в ролята на ангел.
Султан Сюлейман чу отпора, видя лицата. После внезапно вдигна ръка. Движението му беше такова, че на всеки му се привидя не ръка, а вдигнат да отсече нечия глава ятаган или секира. Настъпи мъртва тишина. Естествено, животецът беше нещо много по-важно от службата и поста.
— Някой иска ли да каже нещо?
Ни звук, ни стон. Освен едно-две неясни промърморвания, никой нищо не каза. Разбраха, че най-накрая можеха да загубят главите си.
Този път падишахът се обърна към Ибрахим:
— Еее, я да видим ти, Паргалъ, какво ще кажеш?
За няколкото минути, изтекли от мига, когато Сюлейман обяви, че го прави велик везир, до сега, Ибрахим отново си представи целия свой живот и всички планове за бъдещето. Това беше най-великият миг. Вече от никого нямаше нужда, за да постигне могъществото си, не му трябваше ничия помощ, ничия подкрепа. Дори и от Хатидже. Отпадаше и нуждата да целува ръката и кафтана на господаря, за да го пита дали може да се ожени за сестра му Хатидже султан.
Беше вече паша. Беше бейлербеят на Румелия. Беше най-важният човек след падишаха в родното си място. Беше великият везир. Беше Паргалъ Ибрахим паша. Но имаше какво да каже. На всички тези с високите калпаци под кубето той щеше да им покаже кой е Паргалъ!
— И ти ли няма да проговориш, Садразам паша? Кажи си каквото имаш да казваш!
Ибрахим пристъпи още една крачка напред. Погледна Сюлейман право в очите.
— Благодарен съм на Ваше Величество, мой падишах! Простете на вашия слуга! Не искам да ставам велик везир!
Какво?!
Бомбата преди малко хвърли Сюлейман. А тази сега — Паргалъ.
— Какво каза, какво каза?
— Не искал да става велик везир!
— Що за дързост?
— Никой ли не му е казал на този, че не може да се противиш на онова, което е казал повелителят?
Падишахът отново вдигна ръка. Гласовете секнаха.
— Защо?
По лицето на Сюлейман нямаше и следа от изненада, в тона му не се чуваше и искрица от гняв. Очакваше го.
— Кажи, да чуем всички, защо не искаш службата, към която всеки тича презглава?
— Мой султане, вашият слуга Ибрахим е заложил главата си пред краката ви. Достатъчен ни е един топъл поглед от господаря, стига ни неговото доверие.
— Да не си мислиш, че ще бъдеш ощетен в това, Ибрахим паша?
— Възможно е. Всеки тук знае, че аз съм син на рибар. Моето обучение и образование не е същото като на бейовете и агите, завършили Ендерун. Постът на великия везир е много отговорен. Толкова дълго време чувах и узнавах, че колкото велики везири са дошли на власт в Османската империя, толкова са си и отишли. Може някой недостатък да обърка работите и да поставим османската държава натясно, в неизгодно положение. И Негово Величество, моят падишах, да се окаже принуден да изхвърли некадърния си и неопитен роб. Ако не мога да служа от душа и сърце на моя султан, загубата на доверието и приятелството му за мен ще бъде по-лоша и от смърт.
Зарът вече беше хвърлен. Оттук нямаше връщане назад. Сигурен беше, че нямаше да загуби в тази хазартна игра. Такова нещо Османлията нито беше виждал, нито беше чувал. Сюлейман нямаше да се отметне от думата си и да каже: „Ех, щом е така, ще си намерим друг велик везир!“. И да се отметнеше, той щеше да бъде човекът, който не е предпочел положението си на паша и велик везир пред приятелството на падишаха.
Под кубето цареше мълчание. Всички бяха загубили ума и дума, никой не очакваше такова нещо. Всички очи бяха приковани в султан Сюлейман. Кой знае как щеше да побеснее сега, как щеше да кипне: „Абе, простак!“ и да се развика: „Махнете го от очите ми!“
Нищо подобно! Падишахът се загледа в очите на Ибрахим. Това бяха същите непорочни очи, които видя още първия ден на появата му в Сарухан. Очите на приятел. Очите на онова момче, което при Плачещата скала му изповяда цялата си душа.
— Значи — промълви, — ти се отказваш от страх, че ще бъдеш изгонен, така ли?
Ибрахим преклони глава, едва забележимо се наведе и от кръста.
— Да ме изгониш — това за мен е смърт, мой султан!
Падишахът изведнъж стана на крака.
— Ела по-близо до мен, Ибрахим паша!
Ето на, каквото имаше да става, сега щеше вече да стане.
Ибрахим пристъпи, застана точно пред султана, скръсти длани отпред и зачака волята на падишаха.
— Ето ти обещанието на султан Сюлейман, Паргалъ паша! — изрече отчетливо, дума по дума повелителят. — Нека всички да чуят! Теб никога няма да те изгоня!
Понечи да каже нещо, но падишахът вдигна ръка и не му позволи да говори.