— Ти ще останеш велик везир на моите владения дотогава, докато сам не кажеш: „От мен — толкова! Уморен съм, капнах!“.
Ибрахим спечели!
— Повелителю!
Падишахът с поглед му подсказа, че не иска повече приказки.
— Ибрахим паша, ти даде на всички тук важен урок. Аллах да е с теб! Да ти е честито, бъди щастлив като паша, бейлербей и велик везир! Да служиш на Османската империя! Донесете на пашата кафтана за велик везир!
Донесоха го. Облякоха му го още там.
Вече нямаше какво повече да се каже. Всеки беше чул и видял каквото трябваше.
Първо прошумоляха едно-две обаждания с половин уста: „Амин!“. После започнаха да се умножават.
Ибрахим изкрещя вдън душа по едно „Урааа!“ за трите си победи. Взе торбичката с държавния печат, която му подаде падишахът. Целуна я, вдигна до главата си. Три пъти го повтори. После я мушна в пояса си.
„Велики Исусе! Велика Богородице! Дайте ми сили! Подкрепете ръката ми! Иначе няма да се овладея и ще се хвърля на врата на този човек!“
Понечи да отстъпи назад, но Сюлейман прогърмя:
— Почакай, паша! Да не би да сме свършили каквото имаме да казваме, та хукна към службата си!
На лицето му грейна някаква ужасна усмивка и той обгърна с поглед всички.
— Нашият дядо, покойният Баязид хан, имаше една приказка. Държавният печат не се поверява на онзи, който не познава властта на жената. Ние държим на дядовата дума. До днес наричахте Паргалъ Ибрахим „Любимеца Ибрахим“. От днес нататък ще го наричате „Любимеца Ибрахим паша“. Е, хайде, към това прибавете и още една дума: „Зетя Ибрахим паша“. Даваме нашата сестра Хатидже султан на великия везир и приемаме пашата за наш зет!
Ибрахим залитна още веднъж.
Тъкмо си беше помислил, че вече наистина е свободен и че е сграбчил в ръцете си могъществото и властта, падишахът набързо му нахлузи хомота.
И да искаше, вече не можеше да попречи. Хатидже щеше да постигне целта си!
LVIII
Ако някой ѝ беше казал: „Ден — година, месец — век“, Хатидже нямаше да му повярва. Но сега дори и минутите се превръщаха в часове.
Времето беше спряло.
Вече не можеше да пресметне даже колко време мина, откакто брат ѝ ненадейно дойде в покоите ѝ и каза:
— Направихме нашия Паргалъ велик везир!
Нетърпението я извади от релсите. Но си спомняше всяко нещо, всяка дума като наяве.
— Направихте Ибрахим ага велик везир?
— Какво има за чудене, Хатидже? Няма да оставим на нашия зет да му викат главен секретар.
Зет! Зет ли? Ибрахим ли? Зет на падишаха ли… Всевишни!.. Значи… значи...
Краката ѝ се подкосиха. Първа ѝ се притича Небиле. Нали не се отделяше от полите на своята султанчица.
И сега седеше и си приготвяше чеиза.
Нейният чеиз!
От месеци Османската империя се готвеше за две сватби в един ден. Едната — на великия везир, Зетя, Любимеца Ибрахим паша и сестрата на хана на хановете султан Сюлейман — Хатидже султан.
Другата — на хубавата Небиле, която получи разрешението на падишаха да се омъжи за главния лекар на Хатидже — Али Челеби.
— Ти си знаеш! — ѝ каза Сюлейман. — Ако искаш, направи я заедно с твоята сватба, ако искаш — отделно. За теб нашето момиче Небиле е като собствено дете, постъпи така, както смяташ, че заслужава, както ѝ подобава.
— Какво казахте, моля?
— Както заслужава, както ѝ подобава, така казахме, Хатидже. Лошо ли се изразих?
Дори сега Хатидже се чудеше при огромната радост как това ѝ беше направило впечатление.
— Бог да ви благослови, повелителю! Ами не казахте „както е позволено“, „както е редно“, и затова…
— Еее? Какво от това?
— Не съм се сетила…
Укори се сама: „Глупава глава!“. Естествено, както заслужава, както подобава! Ето че най-после се намери думата, която ще употребява вместо проклетото „както е позволено“. Подобаващо… Да, това е точната дума.
А вместо „не е позволено“ или „не е редно“, ще казва „неподходящо“, „недостойно“ и толкова!
Сърцето ѝ щеше да изхвръкне от щастие и трепет.
— Както и да е — награди тя с лъчезарна усмивка брат си, падишаха. — Говоря глупости. Той какво каза?
— Кой?
Сюлейман се намръщи:
— Сигурно искаше да кажеш „великият везир Ибрахим паша“, нали, Хатидже?
— Ах, да! Какво каза той?
— Той става зет на падишаха, жени се за красивата моя сестра Хатидже султан! Какво повече да каже?