За малко замълча, взря се в очите ѝ и тихо допълни:
— Приближи се. Ще ти споделя нещо, Хатидже, и го запомни. Този твой Паргалъ нещо не е в ред с главата. Така излиза. Да не кажеш после защо батко ми не е споменал нищо за това?
Смути се. Притесни се.
— Нещо не в ред ли? Боже господи, повелителю, как така?
— Знаеш ли какво направи, когато там, под кубето, разбра, че става велик везир? Отказа. Прости ми, каза. Можеш ли да си представиш? Нормален човек ще направи ли такова нещо? Страхувал се да не се провали и ние да не го изгоним. Обещавам ти, му казахме. Може ли да изгоним човек, когото сме решили да направим свой зет. Съгласи се единствено при това условие. Ако за такъв не се каже, че е луд, какво друго да речеш, а, Хатидже? Но като му казахме, че те даваме, „гък“ не рече. Нали трябваше да ми се хвърли в краката. За миг си помислих, че се задушава. Побеля, пожълтя, почервеня като рак.
„Като му казахме, че те даваме“! Тези думи се забиха в мозъка на Хатидже.
— Той не ме ли поиска от вас?
Падишахът се засмя дяволито:
— Щеше да те поиска, но не го оставих да ми го каже. Беше преди похода към Родос. Паргалъ изобщо не го очакваше.
Хатидже се опита да му припомни, че и тя самата е искала да му проговори на тази тема:
— Аз също…
— И теб не те оставихме да си кажеш. Решихме наум, че искаме ние да го направим, и то тогава, когато му дойде времето.
— Значи… значи… вие знаехте?
— Ако говориш за потайностите в Градината на розите, да, сестро. И за колата. Има и още няколко неща, но сега не ги помня.
— Изпратихте някого да ни следи ли?
— Някого ли, Хатидже? — разсмя се Сюлейман. — За какво ми е? Не са ли достатъчни стените? Стените на двореца и виждат, и чуват. Стига да поискат, могат и да проговарят.
Какво ли още бяха чули и видели стените?
Бяха ли описвали на брат ѝ виковете, които надаваше в непосилните нощи, гърчовете до полуда в леглото заради незадоволените желания? По лицето ѝ пламна жар.
— Ами валиде? Тя съгласна ли е?
Съгласието на майката беше на първо място, преди падишаха. Ако Хафза султан кажеше: „Не може!“ тази работа нямаше да стане. Наистина, тя не беше чувала майки от предишните поколения да са заставали против желанието на синовете си, но все пак…
Султанът кимна с глава.
— Ти сега си го навиваш на пръста, но на мен първо самият Ибрахим ми втълпи това в главата. Още като бяхме в Сарухан. В нощта, когато слушах цигулката му.
Господи, те са го криели от нея години наред! Докато тя се е гърчела в кризи и са знаели, че душата ѝ се раздира от връхлетелите я бури, те не бяха проронили нито дума.
— Не се тормози, Хатидже! — веднага се обади Сюлейман. Тонът му беше станал доста сериозен. — Време му трябваше. Сега удари часът, сестрице!
Хатидже не можа да реши на кого да зададе въпроса, който напираше в мислите ѝ. На брат си ли, на майка си ли? Забравяха всъщност най-важното нещо. Щом са обмисляли и планирали всяко нещо години наред, така или иначе нямаше никакво значение кого ще попита — така реши. Ако го изрече с подобаващия за една султанка език — нали най-сетне се беше отървала и от дразнещата я до мозъка на костите дума „позволено“ — вече беше безпредметно да мисли кого ще попита.
— Ами… — промълви.
Падишахът долови колебанието в тона на сестра си и вниманието му се наостри:
— Има ли нещо, Хатидже?
Не ѝ се превъртя езикът да изрече: „…че съм омърсена… че съм изхабена, че по тялото ми са пълзели ръцете-паяци на един звяр…“. Само се изчерви и попита:
— Знае ли?
В първия момент Сюлейман я погледна въпросително: „Какво да знае?“. Но моментално я разбра. Наведе глава.
— Разказах му… — Гласът му прозвуча глухо. — След Дивана го извиках. Разказах му го.
— И какво каза?
— Узна го. Всичко.
— Какво каза, господарю?
Паргалъ е имал смелостта с цената на живота си да откаже поста на великия везир, дали не е отхвърлил и предложението на повелителя да се ожени за омърсената му сестра?
— Ами, каза…
Сюлейман се затрудни да говори и това му пролича съвсем ясно.
— Това… „Хатидже султан не е виновна“, така каза, Хатидже.
Идеше ѝ да изкрещи: „Разбира се, че не съм“. Но друго усещане потисна бунта ѝ. Защо? Защо Паргалъ се е съгласил да вземе в обятията си една омърсена жена? Защото я обича ли? Или… По дяволите… Или заради облагите? От онези мъже ли беше Ибрахим, за които ѝ говореше Гюлбахар? От мъжете, готови да се оженят за сестрата на могъщия падишах, макар и омърсена, макар и насилвана почти всяка нощ три години подред?