— Недей да мислиш повече за това! — подхвърли ѝ падишахът, когато си тръгна от нея. — Всичко е минало и отминало. Сега те чака един щастлив живот. Подготви се за него. Ха, няма още утре да се омъжваш. Дадохме на Ибрахим паша останалия от времето на Византия дворец на Ат мейданъ. Подметнах му: „Направи за великия везир на султан Сюлейман и сестра му Хатидже султан един подобаващ дворец. Колкото по-бързо свършиш тази работа, толкова по-скоро ще вдигнем и сватбата“. Тъкмо и ти да се подготвиш съвсем спокойно, нали искаш две сватби наведнъж.
Това, което беше направил батко ѝ, я попари с вряла вода, но Хатидже не издаде и звук. Да не би да е толкова лесен ремонтът на изоставен дворец? И колко още щеше да чака? Все пак младостта ѝ отлиташе. Щом щеше да е с Ибрахим, тя можеше да живее където и да е. И дом щяха да си направят полека-лека, след като се оженеха.
Но нямаше как да каже на брат си, че иска да се омъжи веднага. И затова тя щеше да убива това нескончаемо време с разните му там приготовления.
— Хайде, Небиле, да си запрятаме ръкавите — обърна се тя към момичето, а в очите ѝ искреше въпросът: „Защо?“ — Ще направим двойна сватба, красавице моя. И на двете ни се отваря много работа.
— Султанчице!
Хатидже не успя да реагира навреме и същата тази Небиле, която преди малко се спусна и хвана Хатидже, преди да падне, сега се свлече върху килима.
И от този ден нататък те работеха с пълна пара.
Начело на подготовката за сватбата застана Хюрем хасеки.
Коремът ѝ вече стигаше до носа, но тя превръщаше нощите в дни, за да се включи така, че чеизите и на Хатидже, и на Небиле да бъдат безупречно изпипани. Новият дворец беше препълнен от търговци на платове, шивачи, бижутери. Хюрем беше бременна в осмия месец, но се включваше във всяка работа с невероятна енергия.
— Оставете топовете с атлаза за завесите ей там!
— Къде са кадифетата! Отделете настрана десенираните кадифета!
— Казах ви — сиво и златистожълто. Не ме ли разбрахте? Това черно… Що ще това черно в чеиза на Хатидже султан! Тя обича сивия цвят. Онова топло сиво, сложете до него и онзи копринен сноп от жълти ресни… Е, видяхте ли?
В един момент Хатидже се засрами, беше си въобразила, че Хюрем мрази Ибрахим. Ако беше така, щеше ли да проявява такова старание.
Ако Хатидже ѝ кажеше: „Не се преуморявай, Хюрем, грижи се за бебето!“ — тя или идваше и я целуваше по челото, или я поглеждаше отдалече с онази усмивка, която подлудяваше брат ѝ.
— Ти, Хатидже, подари на нас Негово Величество султана. Много ли е, ако сме се поразтичали да ти свършим някоя и друга дребна услуга? Нека да се уморя.
През май полека-лека приготовленията вече приближаваха към своя край. Денем Ибрахим беше в двореца, а вечер — на строежа, сред работниците и специалистите.
— Султанке — казваше между другото на Хатидже, — правя ти такъв дворец, че в сравнение с двореца на господаря ще изглежда като скромна къща, но и след сто години хората ще си я показват едни на други с думите: „Виждате ли тази сграда? Това е дворецът на Хатидже султан, сестрата на Сюлейман хан, и зет му Паргалъ Ибрахим паша. Те бяха щастливи там. Живяха щастливи. Умряха щастливи“.
Хатидже обаче се страхуваше. Не можеше да се отърси от това чувство. Страх я беше да не би съдбата някой ден някъде да ѝ каже: „Я почакай, Хатидже! Стига толкова. Не сме ти изписали на челото да бъдеш щастлива, та да лудееш така от радост. Дотук беше!“.
И тя всеки миг живееше със страха да не би да я сполети ново нещастие.
Нея или Ибрахим.
Не беше подобаващо преди сватбата да седят заедно и да си говорят, затова се срещаха уж по случайни поводи из дългите коридори на султанската обител или в градината. Няколко слова, няколко новини. Естествено, и няколко думи за любовта и копнежа.
Въобще не обсъждаха онзи въпрос.
От деня, когато брат ѝ каза, че ще я даде на Ибрахим, Хатидже беше направила няколко опита, но Ибрахим я спираше:
— Нека миналото остане далече зад нас. Достатъчно е да знаете това: няма мръсотия в миналото, която би могла да опетни мястото, което моята султанка заема в сърцето ми. Да не повдигаме повече този въпрос.
Тя не знаеше колко искреност има в тези негови думи. Защото Ибрахим така и не остави на Хатидже време да прочете какво говорят очите му.
— Гледайте, моя султанке, гледайте към щастливото бъдеще! — ѝ каза и обърна глава встрани, а погледът му заплува по морето.
Но все пак на Хатидже ѝ се стори, че в очите му се спотаява някакво черно мъгляво петно. То се появяваше и чезнеше там като черна сянка от някакъв миг, за който се настояваше да бъде забравен.