„Охооо! Дяволът иска да ми купи душата!“
— Няма нужда! — тръгна си ядосан Паргалъ. — Затова господарят заповяда хазната да бъде под наша заповед. Само това остана — за личните си нужди да посягаме към държавната хазна! Плюс това, за всичките ми години при него господарят ме е облагодетелствал толкова много, че Паргалъ може да направи не една, а десет сватби, Челеби! Вие не се притеснявайте!
Онзи остана назад и по това си пролича, че се е зашеметил какви ли ги е забъркал. „Точно така! — каза си Ибрахим. — Точно така ще му вземаш душицата, бавно и полека, като го мачкаш и тъпчеш.“
Чу зад гърба си стъпките му. Тичаше, дяволът, подире му. Или змията си показваше раздвоения език и се влачеше след него.
— Искендер Челеби е приятел на пашата, Ваше Превъзходителство. Исках да го знаете.
Ибрахим рязко се спря. Онзи се стресна и без малко щеше да се блъсне в него.
— Знам! И кой по-добре от мен би могъл да знае колко добър приятел може да бъдете. Не се бойте!
Искендер се слиса, обърка се.
— Не ви разбрах, Ваше Превъзходителство Садразам паша, извинете ме.
Ибрахим се приближи с подигравка до сатаната.
— Няма нищо за неразбиране, драги! Все пак ние с вас се познаваме отдавна!
— Познаваме ли се?
„Ох!“ — изпъшка Ибрахим негласно, като видя страха и ужаса, изписани по лицето на другия.
— Познаваме се, я! Нали носихме рамо до рамо ковчега на покойния Селим хан!
И си тръгна, оставяйки Искендер там, където си беше. Сигурен беше, че му подпали фитила. Дори и да не я чувстваше в този момент, той щеше полека-лека да усети болката. С течение на времето щеше да има усещането, че цялото му тяло е накълцано. И щеше да узнае, че раната от думата може да бъде по-болезнена и от раната, нанесена от бича.
„Жив дявол — си каза. — Ще изгори още куп хора, докато му изтръгна рогата и откъсна опашката. Ще направя така, че да се молиш да умреш, за да се отървеш!“
Беше в такова ведро настроение, че дори тайно донесеното от шпионина на Гюлбахар нейно писмо не можа да помрачи радостта му.
Хващай се за работа, цигуларю! — му беше написала Махидевран. — Един и същ е и твоят, и нашият враг. Стоножката! Не се оставяй да те хване неподготвен. Стоножките не спят!
Тя му подпали фитила. Докато разпиляваше през прозореца пепелта от изгореното писмо, той промълви: „Цигуларят вече притежава могъществото, с което ще стъпче под краката си тази стоножка!“.
LIX
Жилището беше завършено. Ремонтът продължи две години. Всъщност трудно можеше да бъде наречено жилище сградата, в която Ибрахим превърна руините от времето на Византия. И ето че народът моментално ѝ измисли име: „Дворецът на Макбул паша“. Засенчваше дори Новия дворец, скрит в горичката отпред.
Пътят, водещ към двореца, беше обточен с две редици дървета, които хвърляха сянка върху него. По клоните им бяха окачени хартиени фенери. На оживените места в Атпазаръ издигнаха дървени платформи за зрителите, които щяха да пристигнат, за да наблюдават церемонията на сватбата.
На най-сенчестото, най-прохладно място Ибрахим построи великолепна шатра, в която да се настани султан Сюлейман. От дясната ѝ страна вдигнаха кокетна палатка за Хюрем хасеки. В тази работа Хюрем хасеки въобще не се намеси. Дори не попита какво е това. Но великият везир настоя да бъде в любимия цвят на Хасеки ханъм. Въртя и сука да намери тъкачи, най-накрая ги накара да докарат чак от Дамаск плат за палатки в лилав цвят. Вътрешността на палатката обзаведоха с коприни пак в лилаво, със златна сърма, тюлове, пухкави матраци и възглавници.
От лявата страна на шатрата се вдигна още една, по-малка палатка. Една мистериозна палатка. Никой не знаеше каква е и за кого. Но още преди да завържат въжетата за пилоните на четирите ѝ ъгъла, пред нея застанаха стражи.
Ибрахим беше учуден не по-малко и от царедворците, и от хората. Кой щеше да седи в тази палатка? Хафза султан ли, която вече остаря доста и ако един ден беше добре, три дни не ставаше от леглото? Не мислеше. Защото султан ханъм беше отсякла съвсем категорично: „Не ни трябва отделно място. Редно е да седим заедно с Хасеки ханъм и внуците си. „Добре! — каза си Ибрахим. — Стой си с червената глава и двете ѝ деца, които не спират да реват. Какво ме засяга!“
Накрая плъзна мълвата, че палатката е вдигната по заповед на повелителя. Там щяха да се оставят сватбените подаръци, които падишахът щеше да поднесе на Макбул паша.