Паргалъ изобщо не влезе в шатрата на повелителя. Застана прав от дясната ѝ страна, на такова място, където господарят можеше да го вижда. Само да помръднеше върху матрака, на който седеше, и Ибрахим се спускаше да му помогне още преди прислужниците.
Отляво на шатрата се бяха наредили другите бейлербейове, везири, аги и паши. И сатаната беше там. Третият отдясно. „Я го виж! — кипна отвътре Ибрахим. — Гледай да видиш копелето какво прави. Гледай, докато ти секне дъхът. Пукни от завист! Още не си си спомнил кой съм аз. Но когато Азраил дойде да ти вземе душата, ти, Искендер, ще си спомниш! Наслаждавай се на последните си броени дни на този свят. После всичко ще ти го изкарам през носа, едно по едно!“
Ибрахим се обърна и погледна към палатката на хасеки. Придворните се мъчеха да нагласят Хюрем да седне на пухкавите матраци. Замисли се в ролята на каква е дошла. Като приятел или като враг? Момичета наредиха зад гърба ѝ възглавници, настаниха я да седне така, че коремът ѝ да не се притиска.
Ами малката палатка отляво? Там нямаше никакво движение. Стоеше си така с двамата стражи отпред. Дори завесата ѝ отпред не беше вдигната.
Столицата направо беше опустяла. Всичко живо — богато и бедно, кьораво и сакато — се беше изсипало на Ат мейданъ. С изключение на двама души.
Хатидже и Небиле.
— Това е неподобаващо — ѝ каза Хатидже.
Сама не разбираше защо да е неподобаващо една жена да присъства на собствената си сватба, но така беше, на!
И двете чакаха с нетърпение сред четирите стени кога ще изтекат дните на празненствата. Щяха да чуят само виковете, смеховете, песните, оркестъра. Но нямаше да ги видят.
Около обед се случи нещо непредвидено. Тревога. Преди още да се попитат какво ли става, Шетарет калфа изтъркаля топчестия си корем и безцеремонно нахълта вътре:
— Хей, ставайте! Хюрем хасеки се запъна и рече: „Ако те не дойдат, и ние няма да наблюдаваме тази сватба. Хафза султан също прибави: „Отивай да вземеш моята принцеса заедно с Небиле и идвайте. Ако не ги докараш, върви да се хвърлиш в някой кладенец!“.
Спогледаха се. Хатидже знаеше, че Небиле душа и свят дава, за да наблюдава представленията. Е, и самата тя искаше, но ето че стоеше въпросът за неподобаващото.
— Шетарет калфа, прилично ли е жените да гледат собствената си сватба?
— Абе аз откъде ще знам прилично ли е или не! Ако не ви заведа, къде ще намеря кладенец, дето ще може да погълне тази голяма Шетарет. Не погубвай своята баджъ, султанке моя. Даже и да отърва кладенеца, кой ще спаси Шетарет от езика на Хюрем хасеки?
Спогледаха се отново.
— Султанчице?
Тя го беше решила вече, преди още Небиле да я погледне в очите.
— Твоята султанчица отива, невесто Небиле. Тръгвай след мен!
Притичаха до колата на бегом. Шетарет калфа тичаше след тях и викаше:
— А бре тъкмо се зарадвах, че съм се отървала от кладенците и езиците! Тези пък ще ми изкарат душата! Чакайте ме, бре!
Всъщност те си мислеха, че ще ги закарат до подготвените за тях палатки, но не стана така. Колата спря близо до палатката на Хюрем хасеки. Оттам до лилавата палатка стигнаха по пътя, който им отвориха наредените в две редици прислужници и телохранители.
Хатидже повдигна тюла и влезе в палатката. Вътре грейна слънцето. Хюрем хасеки се усмихваше.
— Точно така! — рече тя. — Мъжът ще се забавлява, а жената ще чака съпруга си зад решетките на кафеза ли? Това е вашата сватба, и жените имат право да се почувстват щастливи. Хатидже, ела тук при мен. Внимавай, принцът отново не спира да рита по корема на своята валиде.
Всички се разсмяха.
Следобедният езан мина и представленията отново започнаха. Когато повелителят се върна в своята шатра, Ибрахим забеляза отзад група напрегнати стражи да отиват към онази малка мистериозна палатка. Вървяха строени в две редици.
Водеха помежду си някакъв човек, но от копията не можа да го огледа.
Тъкмо в този момент командирът на оркестъра изгромоля:
— Хасдуууур!
Токмакът удари по тъпана. Барабаните забарабаниха, звънчетата се залюшкаха, дрънкалките задрънчаха. Султан Сюлейман излезе пред шатрата си.
Ибрахим въобще не очакваше такова нещо. Падишахът дойде при него, без да му даде възможност да реагира. Сенникът, под който стояха точно отсреща посланиците, се раздвижи. Ето, виждаха със собствените си очи колко важен за Сюлейман беше неговият велик везир. Хората от двете им страни затаиха дъх. Спряха да дишат, за да видят как Негово Величество падишахът гали по гърба Макбул паша. Старците взеха да мърморят: