— Османската империя не е виждала такова нещо!
И залюшкаха глави.
Наистина, нито се беше чуло, нито видяло падишахът да стане, да отиде до великия си везир, а на всичкото отгоре, сякаш това му е било малко, да сложи ръка на рамото му, да го погали по гърба.
— Любимецът си е любимец, ага! — обади се шепнешком някой от навалицата. Разсмяха се. Но щом султанът вдигна ръка, Ат мейданъ затаи дъх.
— Ибрахим! — повика го падишахът. — Не искаш ли да видиш подаръка ни за нашия зет?
„Това ли било!“ — каза си Ибрахим. Значи правилно бяха предположили — в малката палатка имаше подарък от Сюлейман.
— Вие, султане, сте моят подарък!
Лицето на Сюлейман грейна от радост.
— Този подарък е много по-голям и от нас, Паргалъ!
Въобще нямаше представа какъв подарък ще му поднесе падишахът. Какво би могло да е? Кон? Много скъпи кафтани? Бисери? Брилянти? Вече ги притежаваше. И още щеше да притежава.
— Че има ли по-голям от вас в този свят?
— Има! — отговори му твърдо той. — За тебе има. Ето го!
Протегна ръка към малката палатка. Под гръмките звуци на зурните и кларинетите от оркестъра бавно и славно се надигна предното платнище на малката палатка.
В полумрака ѝ се очерта нечий силует.
Излезе напред. Изтръгна се от сянката. Слънчевите лъчи огряха лицето му.
Татко!
Ибрахим не знаеше какво да направи. Велики Исусе! Невероятен миг! Да отиде ли и да падне в краката на този великолепен човек, който му поднасяше чудо след чудо! Или да се втурне с целия си копнеж през годините към рибаря от Парга Армано? Към баща си?
Сюлейман изказа с думи всичко онова, което се стрелкаше през ума му:
— Паргалъ, никога не забравих какво ми сподели първата вечер край Плачещата скала. Както каза, на този свят няма по-голям от нас. Но за един син не може да има по-голямо нещо от бащата, майката и дедите.
Ибрахим прехапа устни, за да не избухне в плач.
Останалите, които разбраха какво се беше случило, нямаше защо да са си крият сълзите. Оставиха ги да текат като порой. И Макбул да го кажеш, и роб да го кажеш, този син, когото вземаха на присмех, се беше намерил със своя баща, от чиито ръце преди години е бил изтръгнат. Кой щеше да ги упрекне, че плачат за тях?
LX
Двадесет и осмият ден от месец май, шестият ден на сватбата. Хюрем хасеки роди момченце с руса коса.
Глашатаите задумкаха по тъпаните и тръгнаха по пътищата да съобщават радостната вест:
— Хей, народееее… Великият Пророк дари още един син на хана на хановете Сюлейман хааааан… Нашият господар даде на малкия принц името на баща си, покойния Селиииим….
Столицата ликува и празнува още десет дни двойната сватба и раждането на принца. Яде се, пи се, игра се. Облякоха скитниците с дрехи, нахраниха гладните. Наново се приготвяха по цели казани локма, разточваха се баклави. Към казармите се носеха най-разнообразни храни за цели трапези.
След молитви „В името на Аллах, за славата на нашия падишах и господар султан Сюлейман, за щастието на великия везир, нашия паша!“ лъжиците започваха да тропат по блюдата.
За малкия принц се прочетоха мевлиди, от минаретата разпръснаха на хората бонбони и дребни монети.
В османската държава празнуваха всички: везири, бейове, аги, обущари, тъкачи, халваджии, сладкари, шивачи, жени, деца…
Само посланиците бяха нещастни. Те си мислеха как ще опишат могъществото и великолепието, на което бяха свидетели, и наблюдаваха с мрачни погледи сватбата на Ибрахим и Хатидже. И не само това — буйната радост, с която бе посрещнат вторият син на падишаха от легендарната му любимка, сега сплоти цялото общество по най-невероятен начин.
Това бе непобедима мощ. Освен Господ, никоя друга сила вече не би могла да спре Османлията. Кой коронован император, кой крал щеше да поиска да чуе тази истина? Всички трепереха до мозъка на костите си.
Сватбата на Ибрахим паша и Хатидже продължи петнадесет дни и петнадесет нощи. Хатидже чакаше младоженеца в Новия дворец, в покоите си. Небиле си беше тръгнала два дни преди това, тя живееше вече в мечтите си.
До нейното идване невеста Небиле щеше да се погрижи за подредбата на новия дом.
Като удари петнадесети юни, преди обед Ибрахим излезе от приказния си дворец. Придружен от малка свита, той тръгна по пътя към сгушения в гората Нов дворец.