Най-отпред бяха двамата Паргалъ. Ибрахим яздеше черния жребец, който Сюлейман му подари, след като стана падишах. А на коня до него седеше рибарят Армано. Баща му. Това бе миг, който и насън не бе виждал, за който дори не беше мечтал.
Първата дума, когато се прегърнаха там, на тържествата, беше:
— Майката ти е добре! Бъди спокоен. Тя не дойде. Поиска да те целуна. Не можахме да повярваме на ушите си, Александър!!
— Вече съм Ибрахим, татко!
— Ах, да!
— Владетел съм, по-голям дори и от Александър!
— Майка ти и брат ти…
— Скоро ще ги докараме и тях, татко. И брат ми!
— Поздрави ти донесох от цяла Парга! Обич ти донесох! Знаеш ли, падишахът ме нарича Юсуф.
— Умира си от удоволствие на всекиго име да дава! — разсмя се Ибрахим.
Когато минаваше през вратата на щастието с островърхите като шапки кулички от двете ѝ страни, го полазиха тръпки. Еничари, стражи, кавалерия, гвардейци чакаха в почетен строй Ибрахим и баща му, за да ги приветстват.
„Пресвета Дево! — възкликна в себе си Ибрахим. — Прости ми, че не мога да идвам и да паля свещица за теб и за твоя син! Бащицата Исус знае, аз не съм се отклонил от пътя. Ти също. Благодаря ти, че отворихте пред мен тази врата. Вие ме дарихте още на този свят с райските селения на Господ Бог!“.
Султан Сюлейман посрещна Паргалъ и баща му така, както трябва да се посрещне младоженеца, дошъл да отведе дъщеря му. Нямаше горделивост, нямаше надменност нито в излъчването му, нито в постъпките, нито в думите.
Рибарят Армано и без това беше напълно зашеметен. От момента, когато четиримата нападатели се изправиха на вратата му и казаха: „Падишахът на Османската империя те чака за сватбата на сина ти!“, той живееше като в сън. Очакваше да види един властелин с вирнат нос и вдигната чак до облаците глава, а когато го доведоха тайно в двореца, намери сърдечен, вежлив приятел.
— Рибарю, искаме да направим изненада на Садразам паша! — В тона му нямаше нито една нотка на заповед или незачитане. — Твоят син беше наш приятел, стана наш велик везир. В цяло Османско думата на Паргалъ тежи на второ място, след нашата. Надявам се да сме заличили онова, което е преживял. Но не можахме да забравим едни други хора от Парга — теб и майка му. Докато си мислехме какъв сватбен подарък ще приляга на Ибрахим, ми дойде наум, че не може да има по-голям подарък от този — синът и бащата да се прегърнат. Знам, Армано, толкова отдавна копнееш, но потърпи още малко!
И сега, застанал пред най-могъщия мъж на света, идваше да вземе и отведе сестра му.
— Дойдохме да вземем това, което ни е поверено — изрече той, както го бяха научили. — Твоята сестра вече е моя дъщеря. Даваш ли я?
— Дадохме я, край! — весело махна с ръка Сюлейман. — И твоят син вече е нашият зет.
Хатидже облече за пръв път булчинските си дрехи този ден. Заедно с Хюрем избраха този може би най-мек тон сиво измежду най-малко четиридесет други нюанса.
Майка ѝ нагласи на главата червеното було: „Да ти върви по вода, принцесо моя!“
Сюлейман я препаса през талията с изплетен от усукана коприна червен колан — „да бъде силна“. А на ухо ѝ прошепна:
— Духът на баща ни сега вече намери покой, моя султанке Хатидже!
На врата ѝ окачи направено от самия него колие с брилянти, бисери и рубини, големи колкото лешник.
— Ако батко ти е проявил някаква нетактичност, ако има някаква вина пред теб, кажи ми го сега. Не си щади думите заради това, че съм падишах.
— Душа давам за моя батко. Нека да пребъде неговото царство!
— Пожелавам и на теб дълъг живот и безкрайно щастие.
Дойде редът и на Хюрем. Още не бяха минали двадесет дни от раждането. Този трети път ѝ се беше отразил видимо. Изглеждаше малко повехнала.
Дойде и целуна Хатидже по бузите:
— Това е, задето ме спаси тогава от боя в ташлъка на необучените! — промълви едва чуто. След което направи нещо непредвидено. Грабна двете ръце на Хатидже. Поднесе ги до устните си. Постави върху дланите ѝ две нежни целувки: — А това — за короната, която постави на главата ми.
Хатидже не можа да се сети какво да ѝ отвърне. Винаги ставаше така. Развълнуваше ли се, езикът ѝ се връзваше. А имаше в главата си толкова много неща да ѝ каже. Кой знае как щеше да се тюхка през нощта: „Глупачка! Поне да ѝ бях казала: каква корона, в Османско няма корони!“, но сега не ѝ оставаше нищо друго, освен да ѝ се усмихва.
Хюрем мушна ръка в кафтана си. Извади оттам една кадифена торбичка в лилав цвят.
— Аз също искам да те окича с изумруди и рубини. Но никой от тях не е мой. Разполагам с неща, които мога да взема само с благоволението на нашия повелител. Аз обаче пожелах да ти подаря друго нещо, което си е само мое. Единственото нещо, което притежавам.