Едва отвързваше торбичката. Пръстите ѝ се разтрепериха. Най-накрая успя. Полекичка извади нещо и го стисна в шепата си. Бавно я разтвори и показа на Хатидже онова, което държеше.
Малко парченце бял плат! Парченце плат, изгоряло до половината. Краищата му бяха раздърпани и овъглени. Под окаденото едва-едва се открояваше някакъв мотив от бродерия с червеникави и зелени конци.
— Това — заговори Хюрем — е отдалече, много отдалече. От страната Украйна. От безкрайните степи с разцъфнали жълти метличини. Единственото мое богатство, останало от майчиния ми дом. Това само остана от нашата къща, след като бандитите я изгориха. Остатък от завеската, която закриваше някога един малък прозорец на един щастлив дом. Единственият мой чеиз. Виж, майка ми го е избродирала… — Гласът ѝ секна. — На теб ти го… — не успя да продължи. От очите ѝ бликна порой. — Давам ти най-скъпото си нещо, султанке. Моля те… моля те, приеми го!
Хатидже прехапа устни. Не можа да се овладее. Обичаше това момиче, нищо че мразеше мъжа, в чиито обятия отиваше, нищо че го наричаше даже „хърватско прасе“. Какво от това? Дали беше подобаващо да го вземе или не? Взе парченцето. Внимателно го стисна.
— То вече… стана най-ценното нещо в моя дом.
Наведе се към Хюрем и я целуна по бузите. Сълзите на двете жени се смесиха.
Когато се разделиха, и двете видяха едновременно ръката на Ибрахим.
Хатидже се хвана за ръката на мъжа си и погледна крадешком към Хюрем. Душата ѝ се стегна, че ще прочете в очите ѝ враждебност. Но видя само две просълзени очи и една грейнала като слънцето усмивка. Най-вероятно се бе заблудила. Може би между тях нямаше никаква враждебност. Усети колко много ѝ се искаше да не се е заблудила.
Бащата на Ибрахим я хвана за другата ръка.
Още щом излязоха на двора, от прозорците върху главите им се посипаха зърна от ориз и булгур — такъв беше древният обичай.
Качиха Хатидже на ален кон. Нагласиха я да седне по френския маниер — на една страна.
Вдигна глава и погледна за последен път към прозорците на двореца.
— Да си вървим! — каза Ибрахим. — Да си вървим у дома!
Като излязоха извън двореца, Хатидже се изуми. Мислеше, че гъмжилото, което петнадесет дни не се отдели от Атпазаръ, отдавна се е разпръснало по къщите. Излъгала се беше. Потоци от хора заливаха и от двете страни обградения с дървета път.
Засипаха я с рози и молитвени благопожелания.
А хората на Садразам паша хвърляха навред дребни монети и бонбони в шарени опаковки.
Вече в двора на конака, пред самото мраморно стълбище, слезе от коня.
— Султанчице!
Хатидже без малко щеше да хвръкне с разперени крила от радост при вида на изписаното върху лицето на момичето щастие.
— Добре дошла в дома си, султанчице!
Хатидже целуна Небиле, а момичето — нея.
И хванати ръка за ръка, двете изкачиха стъпалата. При входната порта тя си каза: „Джевахир, удържах си на думата. Спасих я. Направих я щастлива. Бог да те прости!“.
Влязоха в хола, в двата края на който се извисяваха мраморни колони. Тя се спря за миг и погледна назад. Стражите се мъчеха да затворят тежката порта от преплетени като дантела железа, издигната от земята до тавана.
Този път Хатидже си каза: „Пойни мой славею, прости ми!“.
Вратата се затвори с дрънчене от удара на метал с метал и това я накара да изтръпне. Знаеше. Никога вече нямаше да чува песен на славей.
Хатидже не смееше даже да помръдне, да не би вълшебството да се развали. „Нямам ли право — си мислеше тя, — нямам ли право да се страхувам? Седя в брачната стая и очаквам съпруга си да дойде и да ме прегърне. Нямам търпение да чуя стъпките му. Искам да изгоря в огъня на черните му очи, да полудея от страст в ръцете му, които ще ме галят по цялото тяло. Нима всичко това може да е истина?
Ами ако помръдна и в един миг магията се развали?
Ами ако внезапно всичко стане на пух и прах и изчезне?
Ако щастието, което изпитвам, е само един сън, една омая?
Ако с едно движение на ръката или с едно дихание всичко се заличи?
Боже господи! Виж я, тя седи, отпуснала ръце върху коленете си.
Деветгодишната Хатидже.
Седи и се моли оня, когото прие за съпруг, като се качва по стълбата, да се изтърколи по стъпалата и да умре.
Ангелите не чуват молбите на детето булка.
До ушите ѝ достигат стъпки. Тежки, тромави, дъските по пода скърцат.