С последна надежда се моли сърцераздирателно: „Дано не дойде! Моля те, дано не дойде!“.
Но… приближава. Оригва се зад вратата.
Тя стиска очи. Вратата изскрибуцва. Отваря се, бавно, бааааааавно…
Деветгодишната булка скрива в длани лицето си заедно с все още спуснатото червено було. Пред него, между пръстите си, вижда очерталата се върху килима дълга-предълга сянка на кръвожаден звяр. През мрака към нея се приближава червен силует.
— Хатидже?
Боже господи!
— Не ме докосвай! — надава вик Хатидже, хвърля се назад, опитва се да се изтръгне.
— Хатидже?
— Не се доближавай! Нямаш ли капка милост? Не ме погубвай!
— Не се страхувай.
— Страх ме е. Аз съм още мъничко детенце. Мъничко. Дори не съм напъпила.
— Не се страхувай, скъпа!
„Скъпа“ ли? „Скъпа“ ли каза? Звярът с грамадните ръце-паяци ме нарече скъпа?
Опита се да погледне звяра през ресниците си. Първото нещо, което видя, беше една изящна мъжка ръка с дълги пръсти. Паяците ги нямаше.
Хатидже изведнъж отвори широко очи:
— Ибрахим?
Стон ли беше това, което издаде, вик ли — сама не разбра. Не беше сигурна дали ще може да издържи това сърцебиене. Той беше! Той, господи!
— Ти си, нали? — рукна неудържим порой от очите ѝ.
— Аз съм! Кой друг да е?
Не можеше да му каже: „Помислих, че звярът се е върнал“. Думите ѝ си останаха там някъде.
Протегна ръце към него. В същото време си повтаряше наум: „Слава богу! Слава на Аллах! Магията не е рухнала. Няма никакъв звяр. Този, този… Този е магьосникът на любовта. Крадецът на сърца. Моят съпруг“.
Ибрахим усети, че трябва да уталожи противоречивите чувства, които напираха в него. Не биваше да се започва така.
„Търсеше си го, Паргалъ! — упрекна се сам. — Ти си я избра, да стъпиш на раменете ѝ, та оттам да се изкачиш до върха. Нямаше нужда, сам стигна до върха, Господ бог още веднъж ми го написа на челото. И какво спечели? В края на краищата нямаше ли един ден да се ожениш и без това? С какво би могла да те блокира жената, ако е сестра на падишаха? Даже заедно с нея, ръка за ръка… Велики Исусе! Да! Защо пък не? Твоите чудеса са необозрими. Кой знае още накъде ще ме отведеш, Ти, който ме извиси дотук?“
Вярваше в това. Той беше избраникът на Исус! Кой знае какви още чудеса му беше подготвил — Той, който направи така, че да го отвлекат от Парга… Спасителят, който го държеше за ръката, за да го преведе като себе си през изпитанията на болките, мъченията, изтезанията и знаеше, че макар и откъснат с насилие от него, чадото му, дори захлупено в джамия и върху седжде, не го забравяше и тайно му мълвеше: „На теб се моля!“
„В такъв случай… В такъв случай остави, Паргалъ. Остави! Господ си знае какво прави!“
Най-напред се срещнаха очите им. „Ето, това е! — каза си Хатидже. — „Това е, което търсех в очите на мъжа. Воля, сила, мощ, любов. И най-важното — нежност. Как само погледна, като котка, жадуваща за ласка.“
Ибрахим я прегърна. Хатидже усети силните му ръце да я обгръщат през кръста като ласо.
Спомни си как се бореше да се изтръгне от косматите ръце на звяра. Затвори очи, за да заличи завинаги от съзнанието си това привидение. Отпусна глава върху мъжкото рамо. Вдиша мириса на плътта му.
Ибрахим усети твърдите ѝ гърди и цял изтръпна. Хатидже беше жилава. „На колко ли години е?“ — му мина през ум. Двамата със Сюлейман подкараха тридесетте. През април тихомълком отпразнуваха двадесет и деветата си пролет. Хатидже, значи, беше по-малка. Прегърна я още по-силно.
Целуна я по бузите през булото. Каза си: „Стегната плът! Млада е още. Като си помисли човек, че е насилвана, пак е добре…“.
Засрами се от собствената си мисъл. „Събирай си ума в главата!“ — скастри се той заради егоизма, който се надигна в него да се смята достоен за недокосната като напъпила роза девица.
„Виж как трепери! Дори девственица не би могла да е толкова плаха!“
Пред очите му се мярна първата жена в неговия живот. Ах, Ферахшад… Сладкодумна, добросърдечна Ферахшад, жадна като пресъхнала пустиня за вода.
Тя не беше така жилава като Хатидже. Закръглена беше. Сочна. Но тя, госпожата, научи Ибрахим на всичко. Благодарен ѝ беше, нямаше обаче нищо повече. А на нея ѝ трябваше повече. Мислеше, че той ще е длъжен да си заплаща благодарността. Той беше напоил с вода напуканата от сушата земя, беше я изорал. Нали това искаше Ферахшад? Да почувства как отново се разлиства?
Изведнъж пред очите му изникна Карадут. Господи, колко млада беше! Колко пъргава! Погалеше ли я, после не можеше да я удържи. Притежаваше всичко, което можеше да подлуди изправения на нокти мъж. Тя насищаше и пренасищаше плътта на Ибрахим. Но какво щеше да стане с душата му? Кой и как щеше да подхранва амбициите му, талантите му, мечтите му?