Тази жена. Жената, която беше в ръцете му, щеше да му поднесе всичко онова, което му липсваше, а може би и много повече. Хатидже му предлагаше и себе си, и мощта на Османската династия.
Един господ знае, може би имаше даже и нещо друго. Ибрахим въобще не се бе ограничавал в мечтите си. Нямаше даже и един ден, в който да си каже: „Хайде де! Как може да стане такова нещо?“. Ето че можеше! Той беше там, където дори не беше сънувал и в мечтите си. Сега вече можеше и да прехвърли границите на досегашните си мечти. Можеше да се надява на повече и от това. Може би Господ му изпрати Хатидже, за да му подари на златен поднос короната на Юстиниан. Може би тази жена беше неговата Теодора. А и преди време в Градината на розите той не разкри ли сърцето си почти пред жената, която прегръщаше сега? Тогава, нямаше никакъв смисъл да човъркаш душата си с още повече и излишни въпроси.
Отметна червеното було назад върху раменете ѝ.
Взе в длани малкото ѝ личице.
— Не плачи! — промълви. — Виж, всичко свърши. Вече сме заедно. А и за какво да се плаче?
За племенниците, удушени с тетива от лък? За злата съда на Емирхан, когото тя не успя да измъкне от ръцете на палачите, въпреки че се втурна да му помогне?
За ангелската си невинност, погубена от оня отвратителен звяр, който я хапеше, разкъсваше и миришеше на свиня?
За обезглавената несравнима красавица Джевахир, която беше нейната душа?
За първия Поен славей, запял своите трели в градината на нейното сърце?
— Не плачи, моя султанке! Вече няма място за сълзи.
И тя не искаше да плаче. Но трябваше да го чуе с ушите си. Трябваше да го гледа в очите, когато го казваше. Трябваше да го прочете в тези очи, когато той ѝ говореше.
Понечи с опакото на дланта да изтрие сълзите си. Съпругът не го позволи. Парещите устни на Ибрахим плъзнаха по лицето ѝ. Изпи сълзите. Взриви всяко докоснато местенце. Огън и пламъци обхванаха Хатидже.
Сега устните му се доближаваха до нейните.
Господи, колко сухи бяха устните на Хатидже! Имаха нужда да бъдат напоени като напукана от сушата земя. Съпругът ѝ прекара върха на езика си по тях. Хатидже усети съвсем леко докосване. Едва доловимо. Като полъх от крило на ангел.
Ръцете на Ибрахим бяха вече в действие. Хатидже позволи изящните му дълги и нежни пръсти да свалят дрехите ѝ от рамената.
На всяко разсъблечено място Ибрахим остави по тялото ѝ искри от огън.
— Ти знаеш… — простена Хатидже.
В гласа ѝ прозвуча и жалба, и страст, сама даже го усети. Засрами се. Как щеше да продължава нататък? Как щеше да издържи на тези целувки, на тези докосвания и отдръпвания, на това отдаване?
— Каза ти, нали? — нещо в гърлото я задави. Нов порой нахлу в очите ѝ. Усети по устните ѝ солта от сълзите. — Аз… аз…
Хатидже не успя да продължи. Съпругът ѝ не допусна тя да произнесе „бях омърсена“. Притисна устните ѝ с устни. Усети езика му. И Хатидже го посрещна със своя език. Отговори му с целия си копнеж, с целия си плам. Ибрахим нежно се отпусна върху нея. Всевишни, как е възможно човек да се чувства толкова щастлив под тежестта на някой мъж?
Устните им се отделиха като че ли щяха да се разкъсат. И двамата едва си поемаха дъх.
— Аз… аз… — запелтечи Хатидже.
— Забрави! — целуна я Ибрахим по бялата шия.
Той беше забравил. Всички болки, всички клетви. Парга. Сатаната. Ферахшад. Красивата Карадут, която полетя към смъртта от Плачещата скала, за да бъде той свободен. Семето си в нейната утроба. Всичко.
— Забрави всичко преди мен!
Хатидже се остави във вихъра на страстите. Мъжът галеше тялото ѝ на вълни, на вълни. И както вълните безвъзвратно заличават изписаните върху пясъка разкривени букви и форми, така изтриваше от съзнанието ѝ цялото минало.
Предстоеше ѝ живот в щастливото бъдеще с неизживяната болка от миналото.
Беше се освободила от проклятията. Вече не се страхуваше дали няма да връхлети ново нещастие. Нямаше. Ибрахим беше протегнал ръка и беше заличил от челото ѝ написаното там, а на негово място ѝ беше написал съвсем нова съдба.
— Скъпи мой! — промълви му тя шепнешком и го прегърна. — Моят мъж! Съпруже мой! Мой паша! Мой Ибрахим!
LXI
Колкото повече Ибрахим се стремеше всячески да покаже, че любовта му към държавната работа е по-важна от всичко друго, толкова по-страстно Хатидже проявяваше своята привързаност. Но не за дълго. И да ѝ кажеше „наядох се“, тя плесваше с ръце, трапезата се подреждаше, сама му наливаше виното в чашата. Един ден ни в клин, ни в ръкав тя го попита: