— Ти наистина ли прие исляма?
Ибрахим без малко щеше да разлее виното върху нея.
— Това пък откъде ти хрумна?
— Не знам. Ей така, просто ми хрумна. И брат ми, повелителят, си пийваше, но се отказа, откакто Хюрем роди Михримах султан. Когато си бил при господаря…
— Хатидже! — Ибрахим сам усети, че прозвуча доста строго. Посмекчи малко и продължи: — Как може такова нещо? Изобщо при господаря… Даже на млади години, в Сарухан, пиех само когато той настояваше. От деня, в който дойдохме в столицата, пред него не съм слагал дори веднъж капка в уста. А дали съм станал мюсюлманин или не, кой по-добре от теб би могъл да знае?
Хатидже усети, че пламна чак до ушите си. Знаеше. Видяла го беше. Още от първата брачна нощ му се наслаждаваше. В обятията на оня, когото беше приела за съпруг, тя изобщо не си отваряше очите, затова и не го беше виждала, но като че ли беше по-различно. При Ибрахим имаше белег от край до край, като от рана. Това, което искаше да го пита още от онази нощ насам и все не можеше, сега се изплъзна от устата ѝ. Съжаляваше.
За пореден път червей загриза мозъка на Ибрахим. Никой до днес не го беше питал какъв е и какъв не е. Дори и падишахът. Не беше засягал този въпрос дори и в Сарухан, когато по цели нощи си говореха за всичко, за жените, за сношенията, за пиянството. Веднъж само Хафза султан беше подхвърлила:
— От правата вяра сте, слава на Аллах!
А той моментално ѝ отговори:
— Благодаря на Бог!
Защо Хатидже го питаше след толкова време? Накарал ли я беше някой? Например Хюрем. Сигурно тази жена плетеше интриги, че той е още пашата неверник. По лицето му се изписа безразличие, даже известна закачливост.
— Защо ме попита, султанке моя?
На Хатидже ѝ се стори, че потъва вдън земя от срам. „По дяволите! — скастри се сама. — Ти си една недодялана жена!“
Вероятно с надеждата да прекъсне тази тема тя наведе глава и от устните ѝ се отрони свенливо, нежно мъркане:
— Ибрахим…
— Хайде, казвай да видим. Бива ли човек да се срамува и притеснява от съпруга си. Какво се е случило?
— Не трябва да се срамува, така ли? — попита Хатидже.
Не знаеше. Такива неща не си бяха говорили по-преди с оня звяр. Изражението на Ибрахим подсказваше, че чака да му отговори. Мълчанието ѝ щеше да му навее много по-лоши мисли в главата, отколкото ако му кажеше.
— Ами… — прошепна. — Такова… Не знам… Значи… В спалнята няма много светлина, затова по-рано не бях забелязала. Значи… миналата заран бяхте си свалили ризата…
„Велики Исусе! Не трябваше ли по-рано да се сетя, защо настоявах да попита?“ Ибрахим усети в мозъка му да се забива нож. Същата болка, както тогава.
Изруга: „Проклет да си!“ Тъкмо се беше обнадеждил, че Хатидже няма да забележи, а че дори и да забележи, няма да каже, няма да ги пита. Но ето, тя също се беше впечатлила. Както и другите.
— Боже господи! — беше възкликнала Ферахшад. — По рождение ли е така?
Не беше.
Мюнире беше затиснала устата си с две ръце, а очите ѝ бяха станали огромни.
— Кой ти го направи?
Тогава Ибрахим не им отговаряше.
Няколкото жени, с които беше преспал, нададоха вик:
— Хей, какво е това нещо!?
По лицата на всички се появяваше съжаление, дори нещо по-лошо — отвращение.
Сега значи беше дошъл редът на Хатидже.
Ибрахим мразеше да го съжаляват. Неговите жени трябваше да се развихрят като него, трябваше да търпят като него. Обърна лицето на жена си към своето.
— Който прави сюнетите! — прошепна. — Беше неопитен. Изглежда, ножът му е бил тъп.
Хатидже го погали по лицето. Обсипа брадата му, очите с целувки.
— Дай боже ръката да му изсъхне!
„Ще изсъхне! — си каза Ибрахим. — И ръката ще му изсъхне, и главата ще му откъсна“.
— На колко години беше?
— Моля?
— Ами… когато е станало, на колко си бил?
Ето ти въпрос! „На колко ли години бях, когато сатаната ме накълца?
— На десет.
— Скъпи! Паша!...
Хатидже усети, че го измъчва. Ако има някакъв недостатък по тялото си — особено на онова място, — всеки мъж се свива в себе си, притеснява се, сигурно не иска да говори за това дори със съпругата си. За да му покаже, че го обича и така, тя се притисна силно към него.
Той не отблъсна тази близост. Откакто се бяха оженили, може би за пръв път се люби с нея така страстно. Хатидже се почувства толкова щастлива, че изобщо не забеляза къде витае в мислите си Ибрахим.