„Почакай, сатана! — говореше си Ибрахим, докато галеше Хатидже. — Започнах да притъпявам косата на смъртта. Хайде, ще видиш и ти какво значи болка!“
Внезапно припламналата любов у Хатидже го беше зашеметила, но пред нея дума не можеше да обели за онова, което изживя този ден след Дивана.
Приемният час за народа току-що беше приключил. Той изслуша онези, които бяха дошли пред държавната врата да си кажат болката, а подадените от други хора молби до службата на великия везир вън връзка с техни проблеми разреши още там, на място, но които не можеха да се разрешат веднага, за които се налагаше проучване, прехвърли на съответните чиновници.
— Има ли още някой, ага?
Началникът на канцеларията му се появи на прага.
— Остана една жена, Ваше Превъзходителство паша. Дошла е с момиченцето си. Попитах я по какъв въпрос, можела да го обясни единствено на господаря. Опитах се да я отпратя, но много…
— Какво много, ага? — заинтригува се той, като видя, че другият млъкна.
— Много плака, господарю. Непременно трябвало да стигне до вас.
„Плакала? Кой знае какво ѝ тежи!“ — помисли си Ибрахим. Сигурно е някоя от онези жени, които убитите в боя оставиха след себе си. Без дом, без хляб и без пари. Бяха толкова много… Добре че султан Сюлейман се грижеше лично за тях. Голяма част взе в двореца — едни като прислужници, други — на работа в кухнята. Седем изпрати и в дома на Ибрахим. На всички паши, везири даде нареждане:
— Никого да не оставяте гладен, аги. Вашето съществувание дължите на тях. Не го забравяйте!
— Как ѝ е името?
— Не ми го каза.
Знаеше, че ще му дотегне, но въпреки това нареди:
— Извикай я, да влезе.
Ибрахим събираше пръснатите по миндера книжа, когато чу вратата да се отваря отново.
— Ела, жено! — подкани я той, без да вдигне глава. — Началникът на канцеларията ми каза, че много си плакала. Какво ти тежи, защо плачеш?
— За да те видя.
Ръката, с която събираше книжата, замръзна върху миндера. Преди да извърне глава към жената, си каза: „Не, драги, възможно ли е?“
Наистина, доста често го връхлиташе подобно усещане. Непрестанно му се привиждаха сенки от миналото. Като сънища. Като че ли изживяваше миналото си по няколко пъти.
Счуваха му се гласове. Гласът на оня звяр, който го отвлече, на пиратите… И на оня сатана Искендер, на Халил кехая, както го викаше: „Ибраааам!“, на Карадут. Сега пък този. „Я се стегни, Садразам паша! Отърси се вече от това минало. Откъде го измисли сега пък нейния глас…“ Достраша го да спомене дори наум името, което го връхлетя. Това просто беше невъзможно.
Захвана се пак с книжата.
— Защо?
— Не ме пускаха при теб, Ибрахим!
Пресвета Дево!
Вече нямаше защо да се самоуспокоява: „Не, драги, възможно ли е, откъде ги измъкна тези измислици. Този глас… Този глас… беше нейният! Обърна се.
— Ти?
Боже господи!.. Тя беше! Не се лъжеше!
— Ферахшад!
Шалът, който скриваше половината от лицето ѝ, се свлече на раменете… Сърцето му се сви. Колко жестоко годините бяха променили красивата госпожа!
— Позна ме!
Косите на Ферахшад, тези рукнали като водопад по раменете ѝ коси — къде бяха! Косите, на чието ухание не можеше да се насити. Красивите ѝ, разпилени по възглавницата коси, в които заравяше глава и заспиваше, упоен от тях, чак до сутринта. Оредели, посивели!
Бръчките по челото ѝ се виждаха дори от мястото, където седеше.
Сиянието на очите ѝ беше погаснало. Все едно го гледаше от някакъв синьо-морав кладенец.
Красивата Ферахшад, която го купи и така го отърва от ръцете на сатаната.
„Моята първа любов. Първата жена в моя живот. Какво е станало с теб?“ Едва се сдържаше да не изкрещи протеста си. Неволно се опита да стане.
— Недей! Ти вече си велик везир. Така сме си добре.
Ибрахим остана на мястото си. До Ферахшад стоеше и едно момиченце? Нейно ли беше? Така ще да е. Косите бяха същите като на майката в младежките ѝ години — на талази, на талази. Очите — озарени като нейните. Само че очите на Ферахшад не бяха черни. Детето имаше черни, доста големи, красиви очи. „Значи, ти се ожени!“ — реши Ибрахим. Зарадва се. Явно, след като е продала чифлика и е изчезнала, тя е сключила брак с някого. Така беше по-добре.
— Коя е тази малка госпожица?
— Дъщеря ми. Дилшад!
Ферахшад. Дилшад.
Звучат в хармония. „Горката Ферахшад, ах, ти, Ферахшад, изоставих те и избягах презглава при Сюлейман.“