Ибрахим побърза да се съвземе. Ядоса се на себе си: „Какви са тия глупости! И какво щеше да направиш? Нямаше изход. Щеше да садиш тръстика в чифлика ли, докато реши да те продаде? Ти си божи избраник! Тръгна по пътя, който ти посочи Господ. Я остави тези глупави разнежвания!“
— Аллах да я закриля! — обърна поглед към момиченцето. — На колко години си, Дилшад?
То погледна въпросително към майка си дали да отговори. Вероятно видя знак за съгласие, защото се обърна към Ибрахим. Наведе леко глава и се поклони:
— На десет, господине!
„Браво! — си рече Ибрахим. — Бързо се е оправила. Преди колко години се разделихме? Десет ли, дванадесет ли? Колкото ще да са. Ето че веднага се е омъжила. Добре, добре. Я виж каква голяма дъщеря си има.“
— Кой е баща ти? Дали не е някой, когото познавам?
Зададе този въпрос не защото го интересуваше бащата на момиченцето, а за да предизвика Ферахшад да говори. Щом е дошла при него, значи имаше нужда от помощ. А той добре я познаваше. Горда беше. Носът ѝ да паднеше, нямаше да се наведе да си го вземе. Явно дошла беше при него от безизходица, но нямаше да ѝ е лесно да му каже „помогни ми“. Очакваше да съобщи: „Баща ѝ умря“. А после той щеше да измисли разни поводи все пак да узнае какво иска.
Отново се обърна към момиченцето. Красиво беше. Безспорно, приличаше на Ферахшад в моминските ѝ години. Еее, защо госпожата мълчеше. Обърна се. Лицето ѝ издаваше страдание.
— Какво? — неволно промълви.
„Колко странно ме гледа Ферахшад! — си каза. — Изглежда, е болна. Изпита, пожълтяла. И много отслабнала. Дали не ги е налегнала сиромашията?“ Така или иначе без съмнение ѝ беше трудно да тъне в бедност с момиче, което утре ще трябва да омъжи.
— Баща ѝ почина ли? — попита я деликатно.
Госпожата завъртя глава на две страни.
Не е умрял. Добре. Какъв ѝ беше тогава проблемът на тази жена?
— Добре. Какво работи?
— На държавна служба е.
— Добре.
Сигурно щеше да иска повишение за мъжа си. А може би повишение на заплатата?
— За да мога да помогна, трябва да знам, Ферахшад ханъм, кой е бащата на това красиво момиченце.
Нещо го жегна под лъжичката, като забеляза как тя прехапа устни, за да не се разплаче. Спомни си нощите, когато я сграбчваше в ръцете си и я обсипваше с целувки до задушаване, когато двамата се прегръщаха като луди. Сега той се държеше към застаналата на крака върху овалната постелка жена като към непозната. Направо го заболя сърцето.
Счу му се някакъв шепот. Някакво стенание.
— Ти!
— Какво?!
„Добре ли чух?“ — вдигна светкавично глава и погледна към Ферахшад.
Стоеше с широко отворени очи, за да задържа сълзите си. Обръщаше глава ту на една, ту на друга страна.
— Ти! — промълви отново.
Обърна се към Дилшад. И в нейните очи се струпваха дъждовни облаци. Сега се беше вкопчила с две ръце в ръцете на майка си, опитваше се да ѝ влее сили.
Госпожата се опита да каже още нещо. Но разбра, че повече няма да издържи. Рязко се обърна назад. Повлече подире си към вратата и Дилшад.
— Ние… — каза — живеем там, край Гюзелджехисар. Измазана е в жълто. Лесно се намира. Тази нощ. Ибрахим… Моля те… Тази нощ…
Не можеше да отрони и дума повече, прекрачиха прага и излязоха.
Ибрахим беше съсипан. Не можеше да повярва. Загуби ума и дума. Непрекъснато си повтаряше: „Не може да бъде!“
Съвестта му възразяваше: „И защо не? Да не би да си скопен, та да не може?“.
Дилшад, ха… Сети се за големите черни очи на момиченцето. „Колко много приличат на твоите, нали? — нахвърли се съвестта му. — Ами продълговатото лице. Ти си го взел от майка си, то — от тебе. Устните? Носът? Изцяло твоите. Откакто си пуснал брада, ти, Паргалъ, май си забравил овала си. И брадичката на момичето е пак твоята. Кой знае още по колко много неща се е метнало на теб?“
На колко години беше казало, че е то?
То… Дилшад…
„Дъщеря ти“ — натякна му съвестта.
Пресвета Богородице, възможно ли е? Направи си сметката. Откакто напусна чифлика, бяха минали единадесет години. И откакто Ферахшад изчезна от Сарухан. Ако момичето е на десет години… Боже господи!
Защо беше дошла? След единадесет години! За да му каже: „Това е дъщеря ти“?
Трябваше да има някаква друга причина за това смахнато посещение.
Цели единадесет години не го беше търсила. Макар че той стана велик везир, тя не беше направила нито един опит да се появи. Но сега? Изневиделица застана пред него да му каже: „Дъщеря ти! Дилшад!“.