Беше цял ужас. Позор, какъвто онези, които не можеха да се примирят, че той е великият везир, търсеха, а не можеха да намерят.
„Чухте ли, аги, Макбул паша имал от някаква вдовица незаконородена дъщеря?“
Какво щеше да каже на това султан Сюлейман? Ами Хатидже?
В действителност падишахът още тогава се беше усъмнил, че между него и госпожата има нещо, но никога не му го натякна.
Но сега… Изскочи скрита от очите на хората дъщеря на великия везир. Това стигаше и престигаше Сюлейман да се разочарова напълно от него. Щеше да засили позицията на враговете. „Закриляй ме, Господи!“ — изплака в душата си Ибрахим. — Колкото бърз беше възходът ми, толкова бързо ще бъде и моето падение!“
Опита се да потисне страха, напрежението, каза си: „Успокой се!“ Защо Ферахшад не проговори, защо избяга? Един-единствен начин имаше да го разбере. Да отиде в Гюзелджехисар. Да намери измазаната в жълто къща.
Не поиска колата си. Изсумтя нещо като: „Ще се поразходя малко на въздух. Предупредете и Хатидже султан, да не се притеснява. Да не ме чака, да си легне. Аз ще позакъснея!“
Слезе с коня си на брега. Мина на отсрещния бряг с шлепа на двореца. После зави наляво и остави животното да го води на самотек. Чак докато очертанията на Кючюк Гюзелджехисар се откроиха пред него. Веднага видя къщата. Вила като кутийка, кацнала край една река, която се вливаше в морето.
Вратата се отвори, преди да е потропал.
Ферахшад го покани в стаята до ташлъка.
— Тя къде е?
— Горе. Трябва да приказваме с теб насаме.
— Ферахшад… това… това, което си направила… Истината ли ми казваш?
Угасналите очи на госпожата моментално проблеснаха. Погледна го с яд.
— А ти какво си мислиш?
— Но защо толкова години? И защо сега?
— Крих толкова години, защото не исках да се изпречвам на пътя ти. Едно от най-правилните ми решения в този живот беше да се отърся от теб. Някой ден все щеше да се свърши. Можеше да бъде и с позорен край. Не исках да ти почерням живота. Но сега, погледни… Като те видях днес в двореца, си казах: „Браво, Ферахшад! Виж, това е твое произведение… Твоят велик везир! Твоят…“ Както и да е… Това, че забременях, не влизаше в сметките ми. Предпазвах се, но Аллах беше решил да ме надари. Като разбрах, че това се е случило, нямаше как да остана повече в Сарухан. Всички щяха да се досетят. И щяха да кажат: „Вдовицата на Касъм ага, Ферахшад ханъм, има незаконно дете. Знаете ли от кого? От нейния роб… Онзи, красивият Ибрахим… От него. Ще изпусне ли госпожата такова момче!... Прикоткала е хубавото момче в обятията си. Уличницата Ферахшад!“
— Ферахшад…
— Остави ме да ти обясня. Нямах много време за отлагане. Това, което искам да ти кажа, е, че решението ми да се разделя с теб беше правилно. Както и бягството ми от Сарухан. Заличих следите си. Дойдох в столицата и родих Дилшад. Не знаеше никой, освен Халил ага. А кехаята пръсна наоколо слуха, че съпругът на госпожата е починал по пътя. Като питаха откъде съм дошла, той казваше: „Отдалече. Много отдалече“.
— И въобще не попита за мен, не ме потърси.
— Защо трябваше да те търся? Какво щях да ти кажа? „Съжали се над мен, виж, нямам ли дете от теб“? Хайде, да речем, че ти го кажа. Ти какво щеше да направиш? Слугата на принца… Личният секретар на падишаха, Ибрахим ага… Щеше да се ожениш за мен ли? Загубена работа. Да те потърся — това нямаше да свърши никаква друга работа, освен да се изтезаваме един друг. Тя си беше моето момиче. Аз щях да си я отгледам. Аз щях да си я задомя.
— Добре, но защо сега?
— Не се бой! Исках само да го знаеш. На друг нямам намерение да казвам.
— Не това имах предвид. Защо след единадесет години се изправи изневиделица пред мен и заяви: ето ти дъщерята. Щом толкова години не се обади, да не беше идвала и днес. Защо го направи?
— Защото… — подхвана Ферахшад. Погледна към Ибрахим. Очите ѝ се замъглиха.
В същия миг пред Ибрахим изплува картината на лозето в Сарухан. Ако черното грозде чауш поемеше нощния мраз, сутринта се събуждаше точно така замъглено. Той наричаше Ферахшад „любима моя с очи като замъглен грозд“ и я целуваше.
— Защото госпожата умира.
Какво?
В гърлото ѝ подскачаше, без да спира, някаква топка.
— Умирам. И… и… Дилшад… — Едва дишаше. Зарида: — Аллах, помогни ми да мога… да му го кажа… Нямам си никого на този свят, на когото да оставя Дилшад… Освен теб. Халил ага още преди две години… Ако моят кехая беше жив, пак нямаше да дойда при теб, Садразам паша!