За момент Ибрахим се сепна и процеди:
— Какво говориш? От много отдавна, няма що!
Видя, че жена му се смути от враждебния тон, и се притесни.
— Откъде накъде ще го познавам? Видях го за пръв път на погребението на покойния ти баща Селим хан.
Хатидже не спря дотук:
— Как се става толкова богат? По-богат и от падишаха? После, той си имал и войска. Хората му били много, така ли е?
Ибрахим ѝ отговори, явно напрегнат:
— Така е.
— Какво ще ги прави толкова много хора?
— Аз тръгвам, Хатидже! — скочи внезапно Ибрахим.
„Ето! — нададе вик в душата си Хатидже. — Това, от което се страхувах, ми дойде на главата!“
Съдбата най-накрая беше решила: „Стига толкова!“ Щастието ѝ се видя прекалено много. Натъпка си гушата с радостта ѝ, а нея щеше да я запокити отново в мрака.
Сърцето ѝ се сви:
— Тръгваш ли? Закъде?
— Нещата в Египет вървят на зле.
— Защо?
— Хатидже, сега надълго и нашироко… — После съжали, че се тросна на жена си. — Прощавай, яд ме е, че ще ви оставя! — И посочи корема ѝ.
— Защо?
— Ахмед паша си беше сложил на сърцето да става велик везир. Даже в това отношение имаше ожесточено съперничество с Ферхад паша, съпруга на заварената ти сестра Бейхан султан. Когато падишахът уволни Пири паша, Ахмед реши, че той ще стане велик везир. Но, нали знаеш, повелителят го направи управител на Египет. Нещо като заточение…
— Еее?
— Това е. Ахмед паша не си е кротувал на онова място, където отиде. Подготвял измяна. Нашият падишах до ден-днешен проявяваше търпение. Изпрати пълномощници, адвокати. Настояваше да се укроти, но напразно. Сега натовари мен. Скоро ще потегля на поход.
— Но… това е несправедливо! Аз…
Не можа да продължи. Разплака се.
— Не се тревожи, Хатидже! — прегърна я Ибрахим. — Ти си дъщеря на падишах, ти си сестра на падишах. Ти си съпруга на велик везир. Ще свикнеш с тези раздели.
— Но, Ибрахим, аз…
— Знам, султанке моя! Ще родиш, а мен няма да ме има. Роди сина ми по живо, по здраво! А името му…
Рязко замлъкна. Без малко щеше да изрече името на баща си: „Армано ще го кръстиш!“. Преглътна.
— Нека падишахът да го кръсти. Редно е той да го направи. А ако е рекъл Господ, баща му ще отлети като вятър, ще смачка злото и като вятър ще долети обратно!
През цялата нощ Хатидже се взираше в непрогледния мрак. Потърси звездата на баща си, но не можа да я открие.
Не се виждаше и звездата, наречена на Ибрахим вечерта, когато за пръв път чу цигулката му. Явно облак ги беше забулил и двете. Какъв ти облак посред ясен ден, си помисли. Това бе съдбовният мрак, той надвисваше над нея. „Хей, съдба! — призова я тя. — Хайде, мен не ме оставяш на мира. Но какво искаш от това бебе, което Пророкът въплъти в утробата ми? Поне него го остави, та когато се роди, да го поднеса в ръцете на баща му! На него да го дам, той да прошепне в ухото му името, което ще носи!“
Защо Сюлейман правеше това?
Защо ги разделяше още като младоженци? Плюс това знаеше, че тя е бременна. „Защо, батко Сюлейман? Защо ни разделяш? Защо искаш отрочето в корема ми да се роди без баща? Ами ако загине и остане там?“
От това предположение направо изумя.
Един куршум. Едно гюле. Коварна стрела. Остър меч!
Ужасена, вдигна глава към небето: „Аллах! Помогни ми! Запази Паргалъ! Ако него не го пощадиш, пощади това, което е в утробата ми!“.
Не можа да разбере облаците ли се разнесоха изведнъж, та звездата на Ибрахим се появи. Сияйна, блестяща. „Искри като него!“ — си помисли в този миг.
Това сигурно беше знак. Знак от Бога.
Усети как съзнанието ѝ се прояснява.
Сама си заповяда: „Този път не унивай, Хатидже! Ако брат ти е падишах, ти си султанка! Настоявай! Оспорвай! Моли се! Хвърли се в краката му! Изчерви се и му изкрещи: „Още не съм му се наситила!“. Изплачи се: „Страх ме е!“.
Изведнъж я напуши смях. „Даже го излъжи!“
Разколеба се: „Да го излъжа?“
„Какво става? Защо се замисли? Не правеше ли по-рано разни номера?“
„Ти пък кой си? — извика Хатидже с внезапно изригналия в нея гняв.
„Твоят егоизъм! Аз съм ти! Излъжи хората!“
„Не го прави! Не ми го припомняй!“
„Защо? Ти знаеш как се прави! Съвсем лесно. Не направи ли онзи номер с припадането, за да докараш твоя Поен славей в стаята си там, в оня хан? Човек като иска нещо много силно, прави го. Ето, направи пак нещо такова!“
Това не можеше да е нейният разум. Сигурно изпречилият се на пътя ѝ дявол ѝ човъркаше в мозъка. „Не — процеди тя през зъби към нощния мрак. — Няма да има повече номера! Няма!“