Номерът с припадането ѝ донесе нещастие. Тя беше вече зряла и препатила жена, която не можеше да си играе на разни игрички. При това — бременна. Никого нямаше да заблуждава. Щеше да се изправи сърцато срещу всеки, който искаше да откъсне Ибрахим от нея. Нямаше да изостави мъжа си.
Погледна пак към звездата на Ибрахим. И прошепна: „Да, няма да те изоставя. Докато ти не ме захвърлиш, аз няма да те изоставя!“
Знаеше как ще постъпи и към кого ще се обърне. Щеше да изтича при единствения човек в Османската империя, който можеше да убеди султан Сюлейман да оттегли решението си.
Когато стана на другата сутрин, Ибрахим отдавна беше отишъл в Дивана. Започна да се подготвя за посещението си в двореца. Небиле също взе да се облича.
— Ти оставаш!
Момичето направо се изуми от повелителния тон на господарката си. Хатидже никога не ѝ беше заповядвала така.
— Султанчице?
Трогна се от недоумението, което се изписа и по лицето, и в гласа на Небиле, но не отстъпи.
— Не и този път! — промълви. — Този път трябва да отида сама!
— Но… но…
— Небиле!
Момичето наведе глава, помръкна и тихомълком се оттегли встрани.
Колата вече навлизаше в двора на харема, а Хатидже се чувстваше невероятно спокойна. Или чисто и просто беше решила развихрилите се в душата ѝ бури да траят само докато я докарат в покоите на Хюрем хасеки. Не влезе веднага. Приседна до шадравана и се загледа в морето.
Не го виждаше. Не го чуваше. Просто го гледаше ей така. Дълго, дълго… Всъщност съзерцаваше не морето, а целия си живот. Лицето на майка си, която се страхуваше и от сенките, побледняването ѝ при всяко обявяване, че баща ѝ пристига, стремежът ѝ да се скрие и да се задави от ридания, неговият глас, който плющеше като бич дори когато ги викаше, разгневеното му лице, кървавите следи по меча, когато един ден тайно го извади от канията, разведряването на майка ѝ като волна птичка, когато Селим хан тръгваше на лов или на война, звярът с ръцете паяци… Всичко се нижеше пред очите ѝ като на лента…
— Хатидже?
Беше Хюрем и гласът ѝ я откъсна от мислите. Обърна се натам, откъдето я чу да я вика.
— Казаха ми, че си дошла. Защо не се качи? Притесних се.
Веднага забеляза дъждовните облаци в очите на Хатидже.
— Какво е това, да не си плакала?
Завъртя глава на две страни.
— Той… той… хърватското… — едва се сдържа да не каже „прасе“. — Хърватското зетче ли ти направи нещо?
„Дали не е грешка, че ще потърся помощ от нея?“ — разколеба се Хатидже.
Но така или иначе нямаше друг изход. Само Хюрем можеше да ѝ помогне. Сега беше нейният ред да ѝ се притече на помощ. Хюрем трябваше да спасява нея. Хвана я за ръцете:
— Спри го!
Сама се стресна от гласа си.
— Кого?
— Падишахът! Спри Сюлейман, Хюрем! Моля те, направи го!
— Ела, ела, седни тук! — задърпа я към едно кресло Хюрем. — Успокой се. Нищичко не разбрах. Какво искаш да направя?
Хатидже отново смени мнението си. „Несправедлива съм към това момиче!“ — си каза. Жена, която се усмихва така красиво, която се отнася така сърдечно, топло и нежно, не може да бъде враг на съпруга ѝ. Добре, може би е било така преди. Но сега… След тяхната женитба Хюрем положително е забравила всичко.
— Падишахът изпраща Ибрахим в Египет!
— Ах, да, знам.
Хатидже сякаш глътна игла, грабна в длани ръката на Хюрем.
— Знаеш ли?
— Да. Негово Височество моят султан снощи ми го каза. И че това много ще те разстрои. Но бил принуден, така каза…
— Въобще не е! — прекъсна я Хатидже. — Да не би да няма други везири, паши, командири!? Хюрем… Ние сме още младоженци. Толкова малко време! При това съм и бременна!
— Да — кимна ѝ с глава. — Какво мога да направя?
— Говори с повелителя. На теб няма да откаже. Нека пощади този път Ибрахим! Нека, като родя детето, да го подам в ръцете на баща му! Не искам да раждам, когато мъжът ми е на война!
Погледът на Хюрем стана дълбоко замислен. Това разтревожи Хатидже.
— Страх ме е! — промълви. — И двете трябва да свикваме с това. Мъжете ни много често ще тръгват на поход. А ние много често, по цели месеци, ще трябва да оставаме разделени от тях.
— Но аз още…
— Знам, моя султанке, знам, моя Хатидже. И аз го преживях това. Забрави ли? Когато раждах Мехмед, Негово Височество падишахът беше в Родос.
— Затова изтичах при теб. Ти най-добре ме разбираш. Кажи на батко ми. Нека този път, само този път…
— Хатидже… — Гласът на Хюрем внезапно загуби цялата си топлота. — Не мога да го направя!