Хатидже почувства как се вледеняват и ръцете ѝ, и краката.
— Не можеш да го направиш? — заби поглед право в очите ѝ. — Или няма да го направиш?
Сега и гласът на Хатидже беше загубил приятелския си тон.
— Негово Превъзходителство пашата трябва да замине, Хатидже. Падишахът има пълно доверие само в него.
Това беше най-глупавото увъртане. За каква я вземаше тази жена? За дете, което може лесно да се залъгва ли?
— Виж ти, нашият по-голям брат колко беден бил! Нямах си и представа, че покрай себе си няма на кого друг да се довери, освен на моя мъж.
Хюрем опита да се усмихне:
— Ибрахим паша има много повече врагове, отколкото приятели, не го ли разбираш?
„И ти ли си от враговете?“ — веднага си помисли Хатидже.
— Нямам предвид онези, които не могат да го понасят, а другите, които си мислят, че като го е направил велик везир, падишахът е потъпкал закона и традицията и не спират да му копаят гроба. Злословят наляво и надясно, ставало ли се велик везир от музикант и личен секретар. Някои даже подшушват на господаря, че еничаринът щял да обърне казана.
— Хатидже, господарят го изпраща в Египет, за да го утвърди. Негово Величество падишахът го обяви за велик везир, обаче твоят съпруг ще се превърне в истински велик везир едва след като потуши въстанието и въдвори ред в Египет. Едва тогава ще преклонят глави пред него. Ти не искаш ли това?
Хатидже остана безмълвна.
— Какво искаш — мъжът ти да се крепи единствено чрез закрилата от страна на падишаха или да бъде великият везир заради собствените си способности и доказано могъщество? На твое място, красива моя султанке, бих избрала второто. Само и само да не се раздели с теб, ще направиш на пашата много лоша услуга! Недей! Остави го да замине. Да замине като Макбул паша, да се върне като Ибрахим паша. А ти му роди едно хубаво малко момченце. Като се върне, да го подадеш в ръцете на баща герой.
Хатидже погледна изумено към Хюрем. „Коя си ти? Приятел или враг?“
Не знаеше. Все още не беше сигурна. Ако се съди по думите ѝ — беше приятел. И то добър приятел. А блясъкът в очите ѝ — загадъчен. Само заради това е! Истината ѝ казваше. Права беше Хюрем. И със собствените си уши Хатидже беше чула един от конярите да казва на другия до него: „Паша с патерици! Остави го тоя!“ И то в двора на същия този човек, когото нарече „паша с патерици“! Хатидже моментално го изхвърли пред вратата навън, но всички си мислеха по същия начин.
Ибрахим беше само Любимеца.
А Паргалъ беше по-силен може би и от брат ѝ, по-кадърен, по-умен, по-сърцат… Не продължи да изброява. И да не беше така, какво от това? Ибрахим беше нейният съпруг. Бащата на детето ѝ.
Този път Хюрем взе предпазливо ръцете ѝ в дланите си.
— Така ли е, единствена моя султанке?
Така беше. Потвърди с глава.
— Ако съм изрекла някоя груба дума от притеснение, изви...
Хюрем не ѝ даде възможност да продължи — просто веднага ѝ запуши устата със собствените ѝ ръце.
— Хайде ставай, да влезем вътре. Като си поиграеш малко със Селим, ще се разсееш. Тъкмо да свикваш. — Разсмя се от сърце. — Как е, започна ли да рита?
— И още как!
Докато погостува в харема, малкият Селим накара Хатидже да забрави за всичко. По-точно, не ѝ остави време да мисли за каквото и да е. Не слезе от ръцете на леля си. А като слезе, се разплака, че и тя не сяда на земята заедно с него. Взе да я удря по главата с един пискюл от сърма. За финал на деня лапна пръста на Хатидже и я ухапа до болка с току-що поникналите си зъбки.
Хюрем я изпрати до двора. Махна ѝ с ръка.
— Хатидже! — викна откъм гърба ѝ.
Спря се на стъпалата и се обърна назад.
— Ако Ибрахим паша пак изпрати писмо, нека предаде на Гюлбахар хатун поздрави и от нас!
За втори път през този ден Хатидже почувства, че се вледенява.
Върху лицето на Хюрем пак сияеше нейната загадъчна усмивка, но очите ѝ… в очите ѝ пламтяха тайнствени огньове. Като огньовете, запалени сред потайния мрак на нощта в оголена планина. Горещи, но страховити.
Наистина ли Ибрахим си разменяше писма с изпратената в изгнание жена? Нямаше ни най-малка представа. А Хюрем? Откъде Хюрем беше научила нещо, което тя самата не знаеше? После… Дали имаше разрешение от падишаха? Тайна кореспонденция ли беше, или нещо друго?
— Затъжихме се за нашия син Мустафа — продължи Хюрем. — В тона ѝ нямаше ни най-малка заядливост. — Нека Гюлбахар хатун изпрати принца в столицата да му се порадваме и да го поглезим малко. Да си поиграе с нашите принцове.
— Ще му кажа!
Не можа да намери друга дума. Явно Гюлбахар не кротуваше и там, където беше изпратена. Откъде накъде една отхвърлена от падишаха хасеки ще си кореспондира със съпруга ѝ? Какво ли му пишеше? Какво ли ѝ отговаряше Ибрахим? „Какви ги въртиш и сучеш, Гюлбахар!“ Мърмореше си така, убедена, че това не е за добро. Никой по-добре от нея не познаваше тази жена. Като нищо кроеше нещо лошо. Не допускаше, че повелителят ще му разреши да имат такъв контакт. Гюлбахар и Ибрахим сигурно си пишеха тайно. Явно доверени хора носеха писмата и на двамата. Хатидже щеше да полудее от любопитство. А Хюрем знаеше за това тайно споразумение.