Ибрахим кимна:
— Скъпа, жената ми писа веднъж да ми честити. И аз трябваше да ѝ отговоря и да ѝ благодаря. Ако пак се наложи да ѝ пиша, ще предам поздравите на хасеки.
Хатидже въздъхна:
— Нали знаеш отношението ми към Гюлбахар, не трябваше ли да ми кажеш, че е дошло писмо от нея? Не е ли попитала за мен, за валиде? Тази същата Гюлбахар, която — хайде, остави подаръците настрани! — не ми честити дори с един ред, сега кой знае защо се е замислила да ти пише на теб! Нещо не ми е ясно. Още повече не ми е ясно, защо ти ще трябва да ѝ отговаряш! А най не ми е ясно защо каза, че ако пак се наложи, ще ѝ предадеш за поздравите!
— Хатидже…
— Защо ми причиняваш това, Ибрахим? Въжето, по което играеш, е тънко. Няма да ви издържи и двамата!
— Въже ли? За бога, какви ги говориш?
— Мисля, че ме разбираш много добре! Въжето на властта е твърде тънко. Да не кажеш после, че не съм те предупредила. Няма да ви издържи двамата с Хюрем. Или тя ще падне, или ти! А аз не искам да те загубя! Не бих го понесла, няма да го понеса!
Ибрахим се втурна към разплаканата си жена да я успокоява.
— Откъде ги измисляш тези приказки? — с галещ тон ѝ заговори той. — Никой няма да пада. Не се бой!
Всъщност той се уплаши повече от жена си. Пак беше станал инструмент в ръцете на онази така наречена Гюлбахар. Не, трябваше да си го признае. Той самият беше потърсил това опасно съглашение от ревност към Хюрем. И се замоли: „Египет, скъпи Египет, бъди мой спасител!“.
Да, трябваше да бъде за известно време далече от столицата. Най-малко — далече от войната между Гюлбахар и Хюрем. Трябваше да намери някого, на когото да повери и Дилшад.
Разреши този проблем с две кесии пари. И една вечер се сбогува с дъщеря си там, в жълтата къща в Гюзелджехисар:
— Само не се плаши! — ѝ каза. — Ще се върна!
Следващият ден беше тридесети септември. Ибрахим отплува от столицата начело на десет бойни кораба, натоварени с петстотин еничари и две хиляди щурмоваци от Наказателната войска. Изправен на адмиралтейския мостик, той гледаше със замислен поглед силуета на чезнещия зад гърба им Истанбул. Не знаеше оставеният да го замества втори везир Айяз паша дали нямаше да го предаде. Ако не завършеше с успех този така наречен Ревизионен поход, като се върне, току-виж заварил на мястото си в Министерството на везирите новоназначения от падишаха Айяз.
Разбира се, ако можеше да се върне. И на Хатидже, и на Дилшад беше казал: „Като вихър ще отлетя, като вихър ще долетя!“, но не беше сигурен дали имаше път за завръщане.
След месец Ибрахим пристигна в Мармарис. Там реши да продължи по сушата.
Още като слезе от кораба, научи новината, че оня бандит Ахмед се е провъзгласил за император. И че подложил на сеч повече от хиляда османски войници. Това беше открит метеж. Избухналият в Египет пожар можеше да плъзне навред. Даваше си сметка, че Сюлейман го изпрати в тази пустиня, за да изпробва уменията му. „Няма изход, Паргалъ — каза си той още като научи новината. — Трябва да издържиш този изпит. Няма друг начин!“
LXIV
Как щеше да изкара барикадиралия се зад стените на Кайро Ахмед? С петстотин еничари ли?
Ибрахим стигна до пустините на Палестина и там си даде сметка, че не разполага с много време. Една вечер, когато му разпънаха шатрата върху студения пясък и той се загледа в звездите, приковани сякаш със златисто-сребърни гвоздеи в мрака на нощта, се случи чудо. Агамемнон!
Не беше ли нещо повече от чудо? Как точно сега му дойде наум за Троя? И той щеше да направи същото, което направи и Агамемнон. Щом Ахмед не отваряше портите към Кайро, Ибрахим пък щеше да вкара вътре дървения кон!
На сутринта, преди още пясъкът на пустинята да се затопли, планът му беше готов.
Тайно изпрати един от най-доверените си сержанти при Кадъзаде Мехмед бей, когото Ахмед паша назначи за свой велик везир. Сержантът успя някак си да се промъкне в Кайро оттам, където не даваха и птичка да прехвръкне и разпитваха кой откъде идва и накъде отива. Намери начин да стигне и до самия Мехмед бей.
— Донесох ти, бей, вест от Макбул Ибрахим паша, великия везир на султан Сюлейман хан, син на султан Селим, велика да е славата му, велико да е името му, велика да е силата му, а гневът му да няма граници!
Този човек знаеше, че Османлията нямаше да остави Ахмед паша да си развърта кончето. Всъщност, изглежда, беше започнал да служи на Ахмед от страх, че ще го убие. Показа накъде клони още преди сержантът да си довърши приказката. Вместо да тича по пътя на авантюрата и да остане без глава, за него най-доброто беше да се постави в услуга на Османската империя, а ето че възможността да го направи сега му дойде на крака.