— Казвай, тогава!
— Пашата каза: Ако Мехмед бей е същият Мехмед бей, с когото се познаваме, той е умен мъж. Попитай го, да видим, предан ли е той на своя благодетел, предател ли е? Дойде време да се доказва преданост към османската държава, а главите на предателите да се секат. Кажи на бея, че отплатата за вярна служба не се забравя и на този, и на онзи свят. Ако ли не, ако е на страната на предателя Ахмед, той си знае. Към едната глава ще прибавим и още една, така ще се върнем в столицата.
Притиснатият велик везир шепнешком се закле във вярност. Задейства се по замисъла на Ибрахим паша. Намери начин да напъха в банята на Кайро сто от своите най-верни хора още преди Ахмед паша да излезе от двореца си и да тръгне да се къпе в нея. Налетяха на вероломния паша при курната и още там му отсякоха главата.
LXV
В началото на февруари състоянието на Небиле се влоши. Като забеляза как акушерките си шушукат покрай нея, Хатидже направо полудя.
— Какво има? Нещо лошо ли е?
Едва я укротиха.
През тези напрегнати дни се държеше като смахната. Забравяше, че самата тя е бременна, тичаше, подскачаше по стълбите и на слизане, и на изкачване. За секунда не оставяше момичето само. Мобилизира цяла армия от акушерки и лекари, но въпреки това не намираше покой. Чуваше как зад вратите прислужниците си шушукаха: „Не мога да разбера Небиле ли ще ражда, госпожа султанката ли?“, но нищо не им казваше. Прави бяха, само че не беше по силите ѝ да се спре. Като я съветваха: „Султанке, не е правилно да се движите толкова много. Ако не мислите за себе си, помислете поне за детето в корема ви!“, тя се заседяваше за по час-два. Чуеше ли от коридора разтревожени гласове, пак изхвърчаваше.
— Какво има? На Небиле ли ѝ стана нещо? Водите ли ѝ изтекоха?
Най-сетне Небиле роди живо и здраво момиченце.
Боже господи! Толкова малко същество, същинска фея!
— От фея може да се роди само фея! — целуна Хатидже все още отпадналата Небиле.
Постави на врата ѝ огромна огърлица. Под процеждащите се през прозореца лъчи на февруарското слънце върху гръдта на Небиле запламтяха червените отблясъци на пет големи колкото нокътя на палеца ѝ рубина, разположени между два реда бисери.
Момичето нямаше още сили да говори, но успя да пророни:
— Султанчице! Ти знаеш какво име да дадеш на дъщеря ми!
Усмивката на Хатидже красноречиво ѝ отговори: „Разбира се, че знам!“ Това беше техният дълг, който трябваше да изпълнят и двете. Прегърна бебето, което известяваше с ужасна врява из целия дворец своето раждане, и го вдигна нагоре:
— Добре дошла, Джевахир! Благодат донесе, ангел мой! Самодива моя…
Дали момиченцето се изненада, не се знае, но изведнъж млъкна. Размърда пръстчетата си, опита се да хване Хатидже за носа.
— Джевахир… — промълви Небиле, без да вдигне глава от възглавницата. — Завърна се от рая!
Хатидже не знаеше къде да се дене от радост. И момче да беше родила Небиле, пак щеше да го целуне и да го вдигне над главата си. Но момичето беше друго нещо. За двете раждането на момиче имаше скрит, очакван смисъл, макар че не говореха за него, не споменаваха и дума. Малко ли молитви беше отправяла за Небиле да си роди момиченце?
Постави Джевахир в прегръдките на майка ѝ и се втурна към покоите си. Моментално се просна върху седждето си. Направи благодарствен намаз. Благодари на Аллах, че е закрилял Небиле и че е изпратил в обятията ѝ една малка фея от рая. Накрая от дън душа проплака: „Спаси и мен, и моето бебе! Позволи ми да му дам един син!“.
Всяка седмица изпращаше писмо до Ибрахим. Всъщност пишеше му всеки ден, прибираше го и в деня, когато вестоносецът на двореца тръгваше на път, тя му ги даваше всичките накуп. Така че Ибрахим получаваше в един момент наведнъж по двадесет и пет писма от нея.
Дали ги четеше всичките? Толкова много?
В повечето случаи Ибрахим им отговаряше с едно-единствено писмо от по четири-пет реда. Хатидже не се разстройваше. Да не би съпругът ѝ, затрупан от толкова много работа, да имаше време да седне и да ѝ пише по цели страници писма? И да имаше, щеше ли да пише? Не знаеше.
В първите си писма Хатидже го питаше как е, информираше го за себе си и за двореца, разказваше му как копнее за него.