Хатидже се развълнува:
— Ибрахим няма ли да остава още?
— Аз така разбрах. Затова дойдох днес да те зарадвам. — След кратка пауза: — Но Садразам паша, естествено, ти е писал за тези неща.
И крадешком погледна към Хатидже.
— Ами… — смънка тя. — Съвсем накратко. Нали знаеш, малко говори, малко пише.
Хюрем разбра. Ибрахим не пишеше на жена си нищо от истината.
Продължиха мълчаливо да бодат и вадят иглите си в гергефите. Изтеглиха конците. Хюрем отряза своя конец с малка ножичка с позлатени връхчета. Хатидже го откъсна със зъби, така както правеше от дете.
— Хатидже?
„Ей сега ще излезе наяве истинският повод за посещението ѝ!“ — помисли си Хатидже.
— Моля?
— Искам да те попитам нещо. Ние с теб си приличаме много. Горди сме. Не понасяме несправедливостите. Влюбени сме. И най-важното, не премятаме насам-натам думите си, направо си казваме каквото имаме за казване.
Дали наистина беше така? Кимна в знак на съгласие.
— Убедена съм, че ще отговориш на въпроса ми така, както го мислиш и чувстваш в душата си.
— Олеле! — опита се Хатидже с усмивка да обърне нещата на шега. — Никога не съм те виждала толкова сериозна.
Хюрем остави ръкоделието си и я погледна много внимателно.
— Въпросът ми е следният: Може ли по-малкият да върви преди по-големия? Или казано обратно: По-големият може ли да остава зад по-малкия?
Това пък какво беше?
— Но това не е въпрос, ами нещо като гатанка! По-малкият от по-големия…
— Права си. Нещо се обърках. Искам да кажа, по-големият има права, защото е по-голям, а по-малкият се ощетява, защото е по-малък, така ли?
„Оооо!“ — рече си Хатидже. Веднага ѝ разшифрова мисълта. Опитваше се да каже: на кого по право се пада тронът — на Мустафа или на Мехмед.
— Ами… — опита се да се престори, че не я е разбрала ясно. — Предимство има по-големият точно защото е по-голям.
— Хатидже! Не ме разочаровай. Много добре знаеш какво искам да кажа.
— Не е ли по-добре по въпросите на правото и писаните закони да питаш падишаха?
— Не мога да го питам за това!
Още не сваляше очи от нея. Приближи се още малко и прошепна:
— Ако ти беше на моето място, щеше ли да оставиш на друг, по-голям, правата на това, дето ти е на път — посочи щръкналия ѝ корем — само защото е по-малко от него?
— Законът, повелята на традицията….
— Остави сега закона и традицията. Може ли една майка да предостави това, което се полага на детето ѝ, на нечие друго дете?
Хатидже загуби търпение:
— Аз мога ли да схвана въпроса ти така: Кой трябва да бъде престолонаследникът на Османската империя — синът на Гюлбахар или твоят? Правилно ли съм те разбрала?
Хюрем ѝ се усмихна:
— Виж! Права бях. Каза си го без увъртане. Ами отговорът?
Дълго мълчаха. Гледаха се очи в очи, без да мигнат. Най-накрая Хатидже тихо отрони:
— Отговорът не е по моите възможности.
— А по чии? На онази жена ли?
Хатидже завъртя глава на две страни:
— На двете майки.
— Моят отговор е ясен. Ще ме укориш ли, ако кажа, че нямам ни най-малко намерение да пренебрегвам правата на моя принц само защото се е родил след нейния?
— Има ли значение дали ще те укорявам или не?
— Да!
— Защо?
— Имам нужда от подкрепа. Ти най-добре знаеш каква змия е онази жена… После… после…
— Да? Какво още?
Хюрем внезапно вирна глава.
— Като си дойде Садразам паша… кажи му… — млъкна и се взря в очите ѝ. — Очакваме да застане на наша страна, а не на нейна. И не признаваме никакви права и закони. Това да не са Божиите заповеди! Нека да напише нови такива.
Хатидже не повярва на ушите си. Хюрем беше повела война с извадена сабя. Нямаше скрито-покрито. Имаше нужда от Ибрахим. Ако съпругът ѝ вземеше нейната страна, тя беше приятел, ако останеше верен на установения ред, ставаше враг. Толкоз. Изтръпна. Обзе я усещането, че лятното слънце, огряло цялата стая, внезапно помръкна и небето се покри с черни облаци.
— И правото трябва да защитава мен — продължи да цеди през зъби Хюрем, — и законът. Няма да оставя Гюлбахар да наследи трона само защото е била преди мен и защото е родила преди мен. Аз съм тук. Плътно до коляното на Негово Величество султана. А тя, къде е тя? Няма я. Изгонена е. На заточение.
— Но… — опита се да измънка нещо Хатидже, Хюрем обаче я прекъсна:
— Аз го обичам. Дарявам му щастие. Ще се намери ли в цялата Османска империя поне едно божие създание, което да каже, че и повелителят не ни обича?
Хатидже кимна с глава в смисъл на „не“. Защото наистина нямаше. Брат ѝ още беше безпаметно влюбен в Хюрем.