— Отивам при господаря! — викна към Хатидже, която си играеше с децата в женското отделение. — Дойде време да се сложи край на този раздор!
— Какво казал? Какво казал?
Сюлейман беше в добро настроение. Поглаждаше си брадата и се усмихваше на Ибрахим.
— Прочети го още веднъж, зетко паша.
— В храма на света свещен дойдоха двама Ибрахима —
идоли трошеше първият, идоли градеше вторият.
— Ех, че хубаво го е сътворил! Кой, казваш, е поетът?
— Един голтак, Фигани се казва.
— Фигани, а?… Хубаво го е съчинил това двустишие, Ибрахим. Надарил го Аллах.
— Повелителю, това… това е… истински раздор… Подстрекателство за бунт… Противопоставя ме на Ибрахим, който рушал идолите, а аз съм ги издигал. Това…
— Е, не ги ли издигна?
— Те не са идоли. Изкуство са!
— Поетът не казва така, а населението вярва не на садразама си, а на поета. Не се гневи, такива са хората. Ако на падишаха си или на везира повярват за едно, на поета ще повярват и за хиляда неща, изречени с красиви думи.
Още като излезе от падишаха и се върна в кабинета си, Ибрахим веднага нареди да извикат командира на еничарите.
— Виж, ага! Да няма „по-нататък“. Да няма „утре“, „сутринта“. Сега! Да се открие и залови оня непрокопсаник Фигани, да се качи на едно магаре и три дни да го разкарват по улиците на столицата за срам и позор. На четвъртия ден да не види слънцето! Разбра ли?
Заповедта беше изпълнена. Тези, които по ъгли, кръчми и гостилници декламираха стиховете и си шушукаха против идолите на Ибрахим, не обелиха и дума, когато прекарваха пред тях автора на това жигосващо огнено двустишие — обругаван, блъскан, падащ, ставащ. Задоволиха се само да хвърлят един поглед върху качения на магарето Фигани, целия раздърпан и окъсан. Макбул паша им беше насреща! С него шега не биваше. И това се разбра достатъчно ясно на четвъртия ден, когато една кола повлече по земята обезглавения труп на Фигани, за да го изхвърли някъде.
Една заран посетителите на Атпазаръ не видяха идолите.
Бяха си отишли.
Никой повече не видя Аполон, Артемида и Херакъл.
Единствена Хатидже се разплака тихо и кротко, когато ѝ донесоха вестта, че съпругът ѝ се е разпоредил да обезглавят Фигани. Вечерта Ибрахим се прибра много късно, тя не си легна, преди да го види.
— Един е Аллах, Паргалъ, и един той решава! — доближи се тя до лицето му така, че дъхът ѝ го опари. — Нито човекът, нито любимият, нито планината, нито скалата! Единствено Аллах! Идва ден, всичко изчезва. И властта, и могъществото. Главата, която ти заповяда да отсекат, в съдния ден ще ти потърси сметка!
— Какво можех да направя, султанке! — опита да се оправдае той. — Да го оставех, та пред мен и зад мен да реди подстрекаващи народа стихове ли?
— По-добре така да беше направил! По-добре да го беше оставил, та народът да му потърси сметката заради теб: „Дай да го видим този Фигани, глупостите в главата му не са пуснати от Аллах!“.
LXVIII
Хатидже отдавна стоеше загледана в морето. Тежеше ѝ нещо в душата, нещо неопределено. Такова беше то. Загнездваше се вътре, пропълзяваше към кризите, като стъпки на връхлитащо зло. Някъде отдалече съдбата ѝ подготвяше лоша шега. Предчувстваше го.
Историята с идолите разтърси силно Ибрахим. Виждаше се дори с просто око. Беше по-намръщен от преди, по-замислен. Все по-рядко се отбиваше в стаята ѝ. Любеха се само от време на време. А и когато се любеха, Хатидже не се чувстваше като съпругата на Ибрахим, а като всяка друга жена, която трябва да си изпълни задължението. Кой знае дали и той не изпитваше същите чувства.
Така или иначе, спря да свири на цигулката. Преди случая с идолите, макар и от време на време, той все пак посвирваше на Хатидже, може би само за да си припомни, че те двамата са женени. Сега съвсем нарядко вземаше цигулката в ръце. И то в мъжката част на двореца, в неговата си стая. Хатидже можеше само да слуша мелодиите.
По-преди, като засвиреше, Хатидже всеки път виждаше как очите му се просълзяваха. А и тя всеки път го слушаше с трепетна душа. О, Аллах, защо всичко се промени така? Защо онзи чувствителен мъж си отиде, а на негово място застана този мълчалив паша?
В нощите, когато не можеше да заспи и се премяташе в самотното си легло отляво надясно и обратно, тя си шепнеше: „Аллах, да беше го създал като гол, бос и прост мъж, а не като човек с такива амбиции и таланти! Тогава щеше да ме обича много повече. А аз щях да го боготворя“.