Убедена бе: Ибрахим имаше някаква несподелена, дълбока тайна. Колкото пъти тя се опитваше да го попита защо толкова често ходи в Гюзелджехисар, толкова пъти Ибрахим изкусно изместваше темата:
— Името го показва, султанке моя. Крепост. Военен обект. Крепост с изключителна важност за охраняването на Босфора още от времето, когато твоят прапрадядо Баязид Йълдъръм е заповядал да я изградят. Често-често ми се налага да ходя на проверки там и това е съвсем нормално.
Хатидже не можеше да го засече: „Толкова често ли?“. По два, даже по три пъти на седмица?
Толкова ли е важно това Гюзелджехисар, че да се налага да прекарва някои нощи в казармата на крепостта?
Веднъж Хатидже се изплака на Хюрем. През очите ѝ премина тайнствен облак.
— Не знам — вдигна рамене. Тонът ѝ обаче съвсем не беше убедителен. — Много ли често остава там?
— Понякога два пъти в седмицата. Случва се и по три.
— Хмм! Много е. Приема ли жени в покоите си?
— Жени ли? — изпадна в паника Хатидже.
— Сигурно в двореца ви има цял куп красиви прислужници. Говореше се, че като се върнал от Египет, Зетя паша докарал много момичета. Само в двореца изпрати седем от тях. Колко ли е отделил за себе си?
Хатидже не можеше да възприеме това, което чуваше. „Колко ли от тях е отделил за себе си?“ Що за отвратителна дума? А Хюрем го изрече като нещо съвсем естествено. И по-лошото беше това, че сякаш знаеше нещо, а не можеше да го каже.
— Не съм ги броила. Но и ние май взехме пет-шест. Има и четири чернокожи нубийки. Двете взех при себе си. Другите две дадох на Небиле.
— Еееех!
— Хюрем, има ли нещо, което знаеш?
— Неее. Само попитах. Хайде, Хатидже, не ме гледай така, сякаш съм ти казала, че си ляга и става с момичетата от харема.
— Хюрем, той чудесно знае, че никога няма да му разреша това. Кой ми е учител? Не си ли ти? Казах му го съвсем открито: „Моята учителка е Хюрем хасеки. А ти трябва да вземаш пример от Негово Величество падишаха. Няма да отваряш обятия за друга, освен за законната си съпруга!“
Хюрем се разсмя на глас:
— Добре си му го казала, че си му пуснала и мухата. Няма да признаваш открито на никой мъж какво не искаш и какво искаш да прави. Така ще си извъртиш приказката, че той да го сметне за своя идея. Разбере ли, че ти си му затворила пътя още в самото начало, завърти ли му се в главата мисълта за онази работа, все ще намери всевъзможни начини.
— Не! Ти знаеш нещо! Не го крий от мен, Хюрем! Моля те! Ако знаеш нещо, кажи го!
— Да кажа!? Но не знам. Говоря ти го като нещо вероятно… Щом не може да го прави тук, човек може да се замисли дали не си е настанил някоя наложница на друго място.
— Боже опази!... Не си вземай грях на душата!
— Права си! Какво да правя. Ето на, дворцовият живот ме направи толкова мнителна. Не ме гледай мене, хубавице моя, султанке.
Но мухата беше пусната вече в главата на Хатидже. Дали можеше да е това?
Нима можеше който и да е мъж, разделен от съпругата си цяла година, да издържи, без да посегне към жена? Откъде да знаеше? Знаеше само, че е докарал оттам куп чернокожи и белокожи арабски момичета. Това Ибрахим не го криеше. Всичките ги разпръсна. Изпрати даже на Искендер Челеби и на жена му Семиха ханъм една чернокожа и една белокожа слугиня.
Ами ако е отделил някоя и за себе си?
Хюрем вече си беше тръгнала, този въпрос обаче продължаваше да ѝ дълбае мозъка, тя непрекъснато си го повтаряше. Ами ако е отделил една и за себе си? Като знае, че не може да го прави тук, дали не си е настанил някоя наложница на друго място? Дали не тича при някоя уличница, а да казва, че отива на войскови прегледи? Ами ако Гюзелджехисар е тайното любовно гнездо на мъжа ѝ?
На сутринта първата ѝ работа беше да извика Диметоглу Хъдър ага.
Като чу какво се иска от него, той без малко щеше да изпусне чашата с шербета.
— Хайде да те видя сега, Хъдър! — втренчи се тя в очите му — Двамата с теб станахме сродни души по съдба. Споделихме огромна обща болка. Застанахме пред прага на смъртта. Подмина ни. Дължим ти живота си. Но там горе има Аллах! След грешката, която допусна първия ден — каквото и да кажем, било е провидението, Аллах това им написал по челата! — ти ми служиш беззаветно. Не се съмнявам в твоята преданост. Хайде да те видя сега, свърши тихомълком и хубавичко тази работа. Разучи всяко нещо. Ела и ми разкажи. А после зарови в сърцето си всичко, което си видял. И никой да не може да го намери и извади оттам!