С маниера си на бивш капитан Хъдър ага удари токове. Тъй като Хатидже не искаше, той вече не засукваше мустаците си, не им извиваше нагоре върха, не ги мажеше с мед и масло. И без това времето не му беше оставило такива мустаци, че да ги засуква и маже за достолепие.
— Както кажеш, султанке, тъй да бъде!
— Хайде тогава!
Едва излязъл през вратата, при нея дотича Небиле и направо скочи на дивана, където седеше:
— Султанчице!
Видя умоляващия поглед в очите на момичето: „Не го прави“.
— Трябва, Небиле! Трябва да го разбера. Иначе ще полудея. Бъди сигурна, че неизвестното е по-лошо от истината!
— По дяволите! — изруга и хвърли молива.
Пред Ибрахим лежеше доста дълъг лист хартия. „Списъкът на проблемите!“
Не един, не пет, не и десет бяха тези проблеми.
И всичките чакаха него.
Той трябваше да ги разреши.
Печатът беше в него. Времето изискваше вярна служба в името на Османската империя. Е, добре, но никой не му подаваше ръка, не му помагаше. „Аз не съм Господ! Не ми стигат силите за всичко!“ — измърмори на себе си.
Толкова много въпроси имаше, които чакаха да се заеме с тях, че най-накрая реши да ги подреди един под друг в един списък. После направи втори според приоритетите и значимостта им.
И ето на — този списък лежеше сега пред него. Проблеми, които очакват спешно решаване:
Сред войската има брожение. Трябват нови завоевания заради плячката и паричните възнаграждения. Повелителят трябва да предприеме нов поход. Страхувам се шушукането да не прерасне в открити протести.
Целта е ясна. Карл Пети и братът на австрийския крал, палячото Фердинанд. Трябва да се предотврати опитът им да си върнат Унгарските крепости, които Негово Величество падишахът превзе преди две години. Тези, които се измъкват, трябва отново да се турят на място и да се сплашат.
Трябва самообявилият се за наследник на римската корона Карл Пети да бъде притиснат на широк фронт и да му се вземе от ръцете и тронът, и короната.
Господарят не бива да отлага повече въпроса за принца престолонаследник. Трябва да се намери начин за бързо разрешаване.
К-едно все по-често — Гюлбахар беше написала така от страх да не попадне в нечии ръце — изпада в опасна ситуация. Веднага трябва да се укроти. Ако се вреди само на нея, мен какво ме интересува? Но ще навреди на ч. л. — това пък беше шифърът за принц Мустафа — и на мен.
К-две обезателно — а това беше Хюрем — трябва да бъде блокирана отвсякъде. Ако това не може да се постигне, трябва да намеря начин за помирение.
К-едно и К-две ще могат ли да се сдобрят? Незабавно трябва да опипам почвата. Ще мога ли да намеря формула за помиряване (например подялба)? Дали може да се възприеме?
К-три — направила е на Хатидже три номера — здравата я заредила с подозрения. Трябва да се направи нещо. Но не знам какво. Да си призная ли? Невъзможно! Много е късно. Трябва да помисля, да помисля…
О — това беше кодовото име на Дилшад — расте. Трябва незабелязано да я взема в града. Но предпазливо. Това може да срине всичко, всичко. Или да изпратя О някъде в София, в Белград… Дали там ще я очаква по-добро бъдеще? А има и Парга, разбира се! При майка ми. Ах, толкова съм затъжен за нея. Как ли ще реагира, като разбере? Ще полудее, ще полудее.
М — Е…у… Е…и…ж… Е…м… Е…л…
Шифри, шифри, шифри. Не можеше да напише: „Мухсине… Единствена утеха… Единствен извор на живот… единствена моя… Единствена любима“. Попаднеше ли в чужди ръце!... В тях беше заключена неговата тайна. Беше забулил и дъщеря си Дилшад, и Мухсине в тайнственост, скрил ги беше.
Вдигна глава и погледна през прозореца. Слънцето припичаше. Вече наближаваше вечерта. Единият от двата опънали бели платна кораба се промъкваше към Черно море. Другият се беше насочил към Островите. Ах, Мухсине, красавице моя, най-красива от всички красавици. Клеопатра моя! С очи на кошута! Египетско мое слънце!...
Изпита същото, което ставаше, когато беше далече и си помислеше за нея. Моментално се пренесе във величествения дворец в Кайро, където живя дванадесет месеца. Доста време се въздържаше, но липсата на жена му обсеби и духа, и мисълта. Кого ли не си представяше. И Ферахшад, и Карадут, и няколкото попаднали му случайни жени от Сарухан, стигаше чак и до Хатидже. Но напразно. Попадне ли веднъж в човека змията на похотта, само стой и гледай! Тя не мирясва, докато не му вземе ума и не го накара да се върти и мята из празното легло като пумпал.
Спомни си времето, когато му представяха момичета с думите: „Мехлем срещу самотата на Негово Превъзходителство пашата, а той извръщаше глава настрани, за да не ги гледа. После — и нощта, когато вече не издържа и попита слугата си: „Има ли мехлем срещу самотата?“