Ето, точно тя беше този мехлем. Мухсине! Красивата, жизнерадостната Мухсине, кошутата Мухсине!
И на това му викали арабка, помисли си той, като я видя за пръв път цялата обвита в тюл. Мухсине беше съвършено бяла. Косата ѝ… Боже господи! Очите ѝ… Като гладко море се стелеше от главата до коленете черната като нощта коса на Мухсине!
А очите ѝ… Черен огън! Така го беше казал. Знаеше, че няма черен огън, но те бяха ето такива. Черни, а изпепеляваха. От всяко място, до което се докоснеше погледът ѝ, изригваха буйни пламъци и наоколо се разхвърчаваха искри.
Половината от лицето се криеше зад малко пече от бял тюл. Кой знае дали точно заради тази белота очите ѝ изглеждаха толкова черни и искрящи.
Печето покриваше носа. Ибрахим не можа да различи устните. Какви ли бяха? Плътни? Ибрахим усети в себе си неудържимо желание, отначало се засрами, после изпадна в паника. На мига се попита дали пустинята не му е отнела човешкия образ.
Тези, които докараха Мухсине при него, я бяха загърнали с друг, жълт тюл. През него прозираха черните зърна на гърдите. Краката ѝ се очертаваха под шалварите от червен тюл с цепка отстрани.
Паргалъ направо полудя.
Внезапно зазвуча игрива, омайваща музика. Кои свиреха, къде бяха — не знаеше. Чуваше звуците, но не ги виждаше.
Сега отново изживяваше мига от нощта, когато застиналата като статуя на Афродита Мухсине започна да се полюшва в такт с музиката пред очите му.
Тя отхвърли назад глава и черната ѝ като нощта коса се разпиля наоколо като ветрило. Наведе се назад, за да завибрира с бедрата си, и от нея, откъм гърба ѝ, полъхна невероятен, неустоим аромат. Наведе глава и с печето, което покриваше върха на носа ѝ, се свлече.
Господи!... Колко млада беше! Колко ли години имаше? Петнадесет, седемнадесет? Не повече, в никакъв случай. И тези устни… Червени, пухкави. Само за целуване!... Шията, изпъкналите под спуснатия от раменете тюл стегнати, твърди, едри гърди. Танцуващите на талази, на талази бедра. Дългите крака.
Оххх!.. Мухсине!
Ибрахим изведнъж се разтресе. Нямаше да издържи повече. Да седи тук, далече от нея, и да си припомня до най-малката подробност онази нощ? Това щеше да го подлуди.
Щеше да направи неща, каквито не трябваше да се правят.
Познаваше се. Нападнеше ли го похотливостта, той ставаше съвършено друг.
Правеше всичко онова, което смяташе за позорно, за осъдително, дори за зверско.
А Мухсине в този момент беше само на три часа път от него.
Когато я попита „Ще дойдеш ли с мен?“, тя го погледна с черните си очи на кошута и се засмя:
— Мога ли да не дойда?!
Добре де, но къде щеше да я заведе? В двореца, където живееше Хатидже ли?
Казват, че от всяко положение има изход.
Така беше наистина. Жълтата къща в Гюзелджехисар!
След смъртта на Ферахшад Дилшад остана сама. Трябваха му хора, които да се грижат за нея. Ибрахим хвърли доста пари, за да ѝ ги осигури, но… Мухсине можеше чудесно да върши и тази работа. Щеше да бъде сърдечна приятелка и на дъщеря му, и на него.
Добре, но Дилшад дали щеше да я приеме? Сигурно щеше. Или пък Ибрахим щеше да я убеди. Друг изход просто нямаше. Дъщеря му имаше нужда от някого. А от Мухсине по-добра нямаше да се намери.
Колко добре направи, че докара Мухсине! Въпрос беше как да я изпрати в Гюзелджехисар, без да я види някой.
Успя да уреди и това. И сега Мухсине беше там… на три часа разстояние, и го чакаше в цялата си хубост и с целия си плам.
Нямаше да се удържи повече.
Щеше да се втурне към Мухсине. Трябваше да тича презглава. Иначе щеше да пламне. Щеше да изгори.
Ибрахим препускаше с коня си и се смееше от душа.
Ако го срещнеше някой познат и го видеше в тези дрехи да язди този кон, нямаше да повярва, че това е великият везир, Зетя Ибрахим паша. „Не! Не е той! — щеше да се закълне в Аллах човекът. — Великият, могъщият Макбул Ибрахим ли? Я не ме разсмивайте! Тоя, дето се е качил на краставия кон, най-много ще да е някой избягал от цирка имитатор на нашия зет паша.“
В този вечерен сумрак даже нямаше да има и кой да го оприличи.
— Идвам, моя Мухсине! — промълви сред чаткането на подковите. — Отвори обятията си, твоят мъж пристига!
И наум дори не му мина да се обърне и да погледне назад. Така и не видя, че зад оставения от коня му прашен облак го следва един друг конник. Той яздеше, стараейки се да спазва разстоянието помежду им.