„За Бога! — възкликна наум Хатидже. — Прилича му и по гласа. И тя си движи ръцете като Ибрахим, когато говори!“
— Ние — продума едва-едва — искахме да се видим с Дилшад ханъм.
— Аз съм.
— Ами Мухсине ханъм? Не е ли у дома?
Не стана нужда Дилшад да ѝ отговаря. Отнякъде — Хатидже и Небиле не видяха откъде, най-вероятно от горната площадка на стълбището към етажа — прозвуча женски глас:
— Кой дойде, Дилшад?
Момичето им се усмихна леко, после обърна глава назад:
— Две жени, които казват, че са гостенки, пратени от бога.
По стълбището се разнесоха бързи стъпки.
— По-добре да не бяхте отваряли вратата веднага, хубавице моя. Какво ни посъветва баща ви? Да не отваряме на никого, ако Бехрам чауш не ви е съобщил! Забравихте ли?
Хубав глас! Нежен и мил. Стъпките бяха вече зад момичето.
— Добре, кои са тези божи гос…
Занемя, дойде и застана на прага до Дилшад.
Хатидже усети, че ѝ секва дъхът. С тази ли я дели? В душата ѝ се надигна вик, сърцето ѝ пламна. „Много хубава. Господи! Хиляди пъти по-хубава от мен. По-хубава от всяка друга. От Хюрем, от моето цвете Небиле… Тази коса, тези очи, това тяло…“
— Кого търсите? Кои сте?
Черните очи на Мухсине бяха отправени към Хатидже. В погледа ѝ се четеше тревога и подозрителност.
Жените бяха красиви, мили и добре облечени. По всичко личеше, че са знатни и богати. Особено тази, точно срещу нея. Каква величавост се излъчваше от нея! Другата — много красива, но смутена.
— Вие ли сте Мухсине ханъм?
Жената за миг се подвоуми. Гласът на гостенката и прозвуча тъжно. Но не се усещаше враждебност — нито в погледите ѝ, нито в тона ѝ.
— А вие кои сте?
— Няма ли да ни поканите вътре?
Въпросът много приличаше на заповед: „Отваряй тази врата! Дръпни се настрани и ни покани вътре!“
Нещо не беше наред. Хвана Дилшад за ръката и лекичко я дръпна назад. Подпря вратата с ръка.
На Хатидже ѝ заприлича на боец, готов да затвори портите на крепостта под носа на врага.
— Мухсине ханъм — обърна се към нея с подкупващ глас. — Трябва да поприказваме с вас и с Дилшад ханъм по един много важен въпрос. Моля ви да ни поканите вътре.
— Извинявай, госпожо — отвърна ѝ с отпор Мухсине. — Не може да приемаме у дома никого, ако не знаем кой е! Дори не си казахте имената!
— Аз съм Хатидже султан! — кимна Хатидже.
„Съпругата на баща ми!“ — си каза Дилшад.
Първата мисъл, която мина през ума на Мухсине, беше същата като нейната. Съпругата на Ибрахим. Но за разлика от Дилшад, на нея и се завъртя из главата още една дума: „Красавица“.
Беше се опитвала да си представи как изглежда Хатидже. Макар че Ибрахим не ѝ беше казвал нищо за нея, Мухсине винаги си беше мислила, че е красива. Иначе Ибрахим би ли я взел за жена? Щеше ли да я вземе? Може би щеше, кой знае? И грозна да беше, кой нямаше да вземе дъщерята на падишаха? Но тази жена насреща ѝ беше красива. Само малко бледа. И толкоз! А знае ли някой ти как изглеждаш?
Красивото свежо лице на Дилшад повехна като листенцата на роза. В очите на Мухсине пламна пожар. Тя беше готова да воюва за този мъж. Защото още не знаеше, че другата не е дошла, за да воюва.
— Ами… — измънка Дилшад, застанала плътно до Мухсине.
— Защо дойдохте тук, моля? Мога ли да попитам?
По гласа ѝ личеше, че е интелигентна. Явно великият зет Ибрахим паша явно беше наел кой знае колко възпитатели да я образоват. Макар че никога не би го допуснала дори и в мислите си, Хатидже се усети, че я гледа топло усмихната. Каква вина имаше това момиче?
— Дойдохме да ви вземем, дъще!
Вечерта, когато съпругът ѝ си дойде, завари Хатидже да си тананика тихичко някаква песен. Беше убедена, че е постъпила правилно. Точно това беше правилният ход. Съдбата ѝ този път се обърка. Готвеше се да си поиграе не само с нея, ами и с Ибрахим, с Дилшад, с Мухсине.
Ставаше дума не за един, а за четири живота.
След като отвориха вратата и ги поканиха вътре, известно време мълчаха и четирите. Оглеждаха се една друга. Веждите, очите, ресниците, устните, начинът на сядане, ръцете, краката, стойката… Прецениха си всичко, едно по едно.
Хатидже го реши още като слушаше разказа на Джафер ага. Но не беше напълно сигурна дори и когато колата ги откарваше към Гюзелджехисар. Каза си „Да!“ още щом видя Дилшад на открехнатата врата. Точно така трябваше да постъпи. За миг красотата на Мухсине я жегна като жена, завидя ѝ, но в края на краищата вече си имаше решение. Този път тя щеше да е орисницата на съдбините. Най-малкото, на съдбините на тези две разтреперани жени пред нея.