— Днес заварвам Хатидже султан в добро настроение — забеляза Ибрахим. — Личеше си, че е изненадан. — Това ме радва. Е, добре, кое направи моята султанка така щастлива?
Хатидже държеше една свещ, постави я на подходящо място. Посрещна подозрителния въпросителен поглед на Ибрахим.
— Защото вече няма да е нужно толкова често да се разделяме, Ибрахим.
Учудването и страхът, изписани по лицето на съпруга ѝ, я разсмяха от сърце. Нямаше представа как щеше да постъпи той, но нямаше никакъв друг изход, освен да се предаде. А тя нямаше да си затвори очите пред опита му да пропилее цели два живота заради собственото си благополучие. Животът на тези две момичета.
— Така ли? — Гласът му прозвуча скептично. — И как ще стане това?
— Вече няма повод нашият ефенди да ходи чак в Гюзелджехисар.
Докато Хатидже изговаряше това, Ибрахим тъкмо приклякваше да седне върху огромната дебела постелка. В объркването си той понечи да се изправи и настъпи полите на кафтана си. Търкулна се настрани.
— По дяволите! — изръмжа. — Какво Гюзелджехисар? Какви ги говориш, жено?
— Казах ти, Ибрахим, че повече няма да ти се налага да ходиш в Гюзелджехисар.
— Защо? — задавен от яд, попита мъжът ѝ.
— Защото те са тук. Двете красавици от жълтата къща!
— Ти!...
Ибрахим скочи като побеснял. Щеше да я удари ли? Нея, жена си? Сестрата на султан Сюлейман? Сестрата на своя благодетел? Хатидже беше готова и на това. Щеше да му викне „Не на мене тия номера!“ и също да се нахвърли върху него.
Щеше да постъпи по същия начин, по който красавицата Мухсине си беше наумила да воюва за любимия мъж. Освен това тя беше Томирис Едже. Нападаше с оголен меч страха, лъжата, измамата. И сега щеше да се нахвърли срещу съдбата. Това бе единствената разлика между нея и Мухсине. Хатидже повеждаше битката не заради съпруга си, а заради поверената му от една нещастна жена Дилшад и заради съдбата на грабнатата от пустините на Египет и захвърлена тук Мухсине. Решила беше да го направи още когато потропа по вратата на жълтата къща, дори и те самите да не искаха. Щастлива беше, защото и Дилшад, и Мухсине повярваха, че не съществува нищо по-ценно от техния живот. И най-важното — че Хатидже е един истински ангел!
— Знам всичко, Ибрахим! И за Ферахшад ханъм. И за злощастната Мюнире, която с твоето бебе в корема се е хвърлила от Плачещата скала…
— Хатидже, това са…
— Няма да те слушам, паша! Вече е много късно. Но трябва да знаеш, че нито съм ти ядосана, нито обидена. Съдба! Сигурно никой не е искал да стане така. Нито ти, нито Ферахшад ханъм, нито Карадут… Нито Дилшад и Мухсине. Нито пък аз, естествено. Но ето, станалото — станало! Както например и това, че влюбена в моя Поен славей, аз се оставих да ме омагьосаш и се съгласих да се омъжа за теб. Както и да ме дадат на мъж едва деветгодишна. Всичко е съдба! Този път обаче няма да го бъде. Няма да се подчиня на съдбата. И никого няма да оставя на собствената му съдба. Дори и теб. Те ще живеят вече под този покрив.
Ибрахим беше повече от объркан. Крачеше паникьосан из стаята като разярен лъв.
— Хатидже, чуй ме. Бях ги скрил. На теб… много исках да ти кажа. Не можах. Мухсине… за да гледа дъщеря ми… Добре. Не ме гледай така. Случи се. В Египет. Ако това се разчуе…
— Не се бой! — въздъхна Хатидже. — Няма да се разчуе. Кой ще посмее да разпитва кого е взела в двореца си Хатидже султан? Твоето момиче в момента е в покоите на Небиле. Имай предвид, че аз я обикнах достатъчно много и ще я пазя дори и от теб. Докато ѝ приготвят стаите, ще бъде гостенка на Небиле. До ден-два ще се настани в собствените си покои… А Дилшад вече е моя придворна. Аз отговарям за всичко, свързано с нея. Въобще недей да ми пречиш. Духът на онази жена… на Ферахшад ханъм, сега ни гледа и двамата, Ибрахим. Само не прави грешни стъпки!
— Ако се разчуе…
— Колко души знаят, че е твоя и нейна дъщеря? Аз, ти, Мухсине, Небиле и Хъдър. Естествено, и тя самата. Всеки ще си умре с тази тайна. Довери ми се. Не знам какво ще стане, ако твоят гняв те заслепи и отново си загубиш ума и съвестта. Но знам едно-единствено нещо: няма да оставя съдбата на Дилшад да зависи повече от един баща, който иска да скрие нейното съществуване! Разбрахме ли се? Ясно ли ти е?
Ибрахим се опита да каже нещо. Така и не успя. Буца заседна в гърлото му. За пръв път, откакто напусна Парга, се чувстваше победен, сринат. Дори в ръцете на пиратите и робовладелците нямаше усещането за такава безизходица. Дори и когато оня сатана се нахвърли върху него да го кълца с ножа си! Мълчаливо кимна с глава. Може би за Дилшад щеше да е по-добре, ако съдбата ги разделеше един от друг. Кой знае?