— Ами оня ибрик?
— Ето ти, вдигнах го. Накъде биеш?
— Ами онова стенно огледало?
— Как ще го вдигна? Виж го, огромна сребърна плоча от пода до тавана. Рамката му — изваяна от злато. Не само аз, трима души няма да го вдигнат.
— Ето това ти казах. Падишахът даде на мъжа ти златно огледало, по-голямо от това, което може да вдигне. Паргалъ ще вижда в това огледало себе си. Ще си мисли колко важен, колко велик е станал. Главата му, мислите му ще се объркат. Да не дава Аллах, човек като се възгордее веднъж, направо полудява.
Ето че стана точно това. Хатидже си спомни колко наперен слезе от колата си Ибрахим същата вечер, когато падишахът го обяви за главнокомандващ. Вярно, Паргалъ вървеше винаги с вдигната глава. Но въпросната вечер беше съвършено друг. Никога не го беше виждала толкова горд, наперен и превзет. Пристъпваше не везирът, ами някакъв властелин, може би и император! Император без корона!
През нощта Хатидже се събуди от някакъв говор. Съпругът ѝ сновеше из стаята и си мърмореше:
— Сатана! Сатана! Наближава мигът на отмъщението! Господ ще възвеличи човека, убил сатаната! За мен ще зазвънят камбани! Жени ще палят свещи и ще благославят моето име. Ще славят името на Паргалъ дори и в джамиите!!
Какво друго беше това, ако не брътвежи на един луд?
И очите на Ибрахим не бяха същите — започна да гледа като луд. Нямаше ги вече вълшебството и омаята в тях. Те сякаш пронизваха човека като стрела. Премазваха, стъпкваха, трошаха, давеха, унизяваха. Все едно се беше възвисил над облаците толкова високо, колкото е Бог, и гледаше на останалите хора там долу като на лазещи по земята буболечки.
Каквото кажеше, беше все едно заповед от падишаха. Изпълни си дадената клетва. Доведе в столицата баща си, майка си и сестра си. Прегръдката с майка му разплака дори и Хатидже.
Ибрахим преуспя. Баща му, рибарят Армано, вече беше санджакбеят Юсуф паша. А майка си и сестра си доведе в столицата. И това беше нещо невероятно, но ето на, стана.
Според Хатидже във всичко това имаше провидение. Тя считаше, че към никой свой роб Създателят не е бил толкова щедър, колкото към Ибрахим. От сина на един рибар беше сътворил роб, от роба — крал.
Хатидже беше на мнение, че е напълно възможно мъжът ѝ да гледа на себе си като на полубог. Той се държеше точно като такъв. Като някакъв крал или като онези богове, чиито статуи донесе от Будапеща и побучи на Ат мейданъ.
Един-единствен съперник си имаше Ибрахим. Хюрем! Враг беше тя, враг, когото съпругът ѝ не успя да смачка, да унищожи, а може би и никога нямаше да успее. Кой би могъл да излезе на глава със законната съпруга на великия султан Сюлейман?
Само той! Макбул, главнокомандващият велик везир, Паргалъ, Зетя Ибрахим паша. Започнал беше дори да крои планове за унищожаването на Хюрем. Хатидже го видя в очите на мъжа си в деня, когато Сюлейман сключи брака си с Хюрем.
— Чакай, чакай, ще видиш какво още ще направи тази жена. Само гледай, ти казвам! — Наплюнчи показалеца си и го прекара по стената: — Написах го и тук. Онази жена е вещица. Всичките ви омагьоса… падишаха, тебе, валиде. Всичките. Само върху мен не можа да си задейства магията.
Хатидже се разсмя. „Дали е така?“ — си каза. Вероятно на Хюрем изобщо не ѝ влиза в работата да омагьосва точно теб. Не е ли възможно?
Изведнъж се сети за деня, в който Ибрахим влетя като фурия през вратата:
— Вече не мога да го търпя!
— Какво не можеш да търпиш вече, Ибрахим?
— Господарят да раздава заповеди по акъла на онази жена! И то на мен!
— На коя жена?
— Хатидже! Знаеш за коя говоря! Ето онази жена. Твоята приятелка!
— Какво се е случило? Какво толкова ти каза падишахът, та да си мислиш, че Хюрем му го е внушила?
— Не си го мисля. Знам го! Защото господарят започна с думите: „Хюрем ханъм иска да…“
За да усмири поне малко гнева му, Хатидже му се усмихна.
— Какво толкова е намислила снаха ми, че да разгневи така моя господар? Разкажи ми.
Мъжът ѝ въобще не се засмя.
— Слушай. И ти ще останеш с отворена уста. Жената помолила господаря ни да покани в столицата Махидевран и принц Мустафа.
Наистина, Хатидже също зяпна от изненада. Не помнеше да се е изумявала така дори когато ѝ казаха: „Падишахът сключва официален брак с Хюрем хасеки“.
— Не ми се вярва!
— Чакай! Има и още! Хюрем щяла лично да покани с писмо Гюлбахар. А и мен, главнокомандващия паша, молела — виж, виж, виж какви фитили е пуснала в главата на повелителя! — да упражня — чуй сега добре! — влиянието си върху тази жена, за да я накарам да приеме поканата!