— Добре, а батко ми какво каза?
— Какво ще каже? „Няма да подминем молбата на нашата султанка, зетко паша. Нека Гюлбахар и принцът ни да дойдат. Хюрем иска да ги посрещне подобаващо в Стария дворец. Да се вземат съответните мерки.“ Долови ли тънката игра? Откакто чу за сватбата, Гюлбахар и бездруго е полудяла. Бълва змии и гущери срещу стоножката ли да го кажа, змията ли, московчанката ли! А сега ѝ се натрива носът: „Новият дворец вече е мой дом. Ти върви и стой при наложниците!“. Това ще подлуди още повече Махидевран. Чакай, чакай, не бързай! Не съм свършил още. Хюрем искала да изпрати децата си да целунат ръка на Гюлбахар. Само си представи! Естествено, и принц Мустафа трябвало да целуне ръка на Хюрем, която изхвърли майка му и него от двореца на баща му…
Направо не беше за вярване.
— …Как може падишахът да допусне това? Как може да се води по ума на онази жена? Как може да иска от главнокомандващия да изпълнява нейните прищевки? Голям проблем ни виси на главата, Хатидже. Европа отново се подготвя да ни нападне. Повелителят направи много лошо, като вдигна обсадата на Виена, преди да я е превзел. Малко още да бяхме постискали зъби, Виена щеше да падне. Но не изтрая.
— Защо? — не схвана Хатидже мисълта му.
— Тя не го остави на мира. Изпращаше писмо след писмо до повелителя. Закопняла била за него! Да се връщал! Като че ли той е тръгнал на разходка или на лов, сърни да преследва. Вдигнахме обсадата, върнахме се. Намазахме душиците на врага с мед и масло. Оня кърлеж, племенникът на Карл Пети, се наду до пръсване. Рим го удари на празнуване, че се е отървал. Камбаните на катедралите забиха като за победа. Заговорих му за портите на Цезаровия Рим. А той… ами това… ами онова…
Нищо повече не каза съпругът ѝ, но Хатидже го разбра.
— Плюс това, над главите ни повторно надвисна заплахата от Сафевидите. Тахмасп, синът на шах Исмаил, сега, след неговата смърт, вече е могъщ човек. Непрестанно повтарял: „Не отмъстим ли за Чалдъран, не си заслужаваме царството!“.
Хатидже обаче не считаше, че на всичко това трябва да се обръща внимание. Нейният брат беше могъщият султан Сюлейман.
Всичко, което поиска Хюрем, беше направено.
Гюлбахар и синът ѝ пристигнаха в столицата. Децата на Хюрем отидоха в Стария дворец да ѝ целунат ръка. Гюлбахар се страхуваше от гнева на падишаха и също изпрати Мустафа в Новия дворец при Хюрем.
И не само това. Един ден, когато Хатидже отиде в Новия дворец, Хюрем посрещна Хатидже литнала в небесата от щастие.
— Имам такава новина, Хатидже, че като я чуеш, направо няма да повярваш.
Засмя ѝ се.
— Щом ти се захванеш с нещо, вече ти вярвам. За теб няма невъзможни неща.
— Познай какво ще ти кажа! След като кака ни Гюлбахар и синът ни Мустафа са тук, рекох поне да направим сюнета на нашите принцове! Гледам оня ден, на Мустафа му наболи мустачките. Ами че то е грехота!
— А падишахът дали ще се съгласи?
Хатидже изобщо не допускаше, че брат ѝ ще приеме сюнетът да се направи общо. Как така синовете на Гюлбахар и Хюрем ще легнат един до друг да ги обрязват заедно? Невъзможно! Мустафа трябваше да го обрежат в Сарухан. А синовете на Хюрем — тук. Така беше редно!
— Че може ли да не се съгласи? Снощи му казах на Негово Величество моя султан. Трябваше да го видиш! Обсипа ме с целувки: „Усмихната моя! Чудесно си го намислила!“. Днес щеше да каже на великия везир да се захваща с приготовленията. Като на твоята сватба. Аз и ти ще направим всичко, каквото трябва, нали? Намислила съм нещо. Да направим тържеството на Ат мейданъ. Да обрежат принцовете във вашия конак. Зетят паша сигурно няма да има нищо против.
Как щеше да има! Единственото нещо, което можеше да направи, е като се върне вкъщи, да се накрещи. Така и направи.
— Сюнет! — не спираше да ръмжи. — Проклета да е! Щели да обрязват момчетата!
В първия момент Хатидже не проумя защо идеята да се направи тържествено обрязване разгневи така много съпруга ѝ. „Какво толкова?“ — се питаше сама. Като се замисли, идеята на Хюрем ѝ хареса. „Няма лошо! Населението е потиснато, от завръщането след обсадата на Виена моралните ценности избледняха. Самите ние изгубихме вкуса си към живота. Едно разкошно празненство ще се отрази добре на всички.“
През нощта съпругът ѝ пак бълнува насън:
„Велики Исусе! Идва! Сатаната идва! Ножът… ме… Господи, спаси ме! Той ще ме кълца! Сатаната ще реже…“
Всевишни! Едва сега тя се сети за насилственото обрязване на Ибрахим, което бе оставило завинаги издълбан върху плътта му ужасяващ белег.