Стана чудесно празненство по случай обрязването на принцовете.
Точно както го описваше Хюрем, както го искаше! Великолепно!
Дори и щастието на децата им не можа да сближи двете враждуващи жени. Гюлбахар беше настанена в отделна палатка. Палатката на Хюрем беше почти залепена до шатрата на падишаха. Госпожа султанката наблюдаваше оттам забавните игри като кралица, поставена пред майката на падишаха Хафза султан, сестра му Хатидже султан, дъщеря му Михримах, жените на първенците в османската държава заедно с дъщерите и наложниците им. Червената ѝ коса дори отдалече заслепяваше очите.
Цели три седмици в столицата нямаше сън и покой.
Тя си спомни за разговора, който проведоха помежду си брат ѝ и съпругът ѝ.
— Кажи ми, зетко паша, чие празненството е по-величествено. Твоята сватба или нашето сега?
— Естествено, че нашата сватба, мой падишах! — без колебание отговори Ибрахим.
Хатидже сякаш отново видя как лицето на брат ѝ почервеня като рак. Явно не беше очаквал такъв нахален отговор.
— И защо? — Тонът му беше гневен.
— Разбира се, че моята сватба беше по-великолепна, господарю. По тази тема дори няма да споря. Защото на моята сватба гост беше най-великият владетел на света.
Ето това беше вълшебната тайна на Ибрахим. Той знаеше как да печели сърцата.
Неслучайно го беше нарекла „Крадецът на сърца“. „Нали и мен ме улови така?“ — въздъхна си тя.
— Хюрем го е накарала да ми зададе този въпрос! — беснееше същата вечер Ибрахим и хвърляше по земята каквото му попаднеше подръка. Сигурен съм така, както в името си! Като нищо му е казала да попита така!
Помнеше, че въпреки гневния изблик на мъжа си, тя нямаше как да не се разсмее на гримасите му, с които той имитираше жестовете и гласа на Хюрем.
— Обзалагам се, че се е закълчила пред него: „Струва ми се, че нашият господар, Негово Величество моят султан, замисля да устроим на нашите принцове такова тържество, което да е по-пищно и от сватбата на нашия зет пашата. Вие си знаете, но толкова много разхищения…“ Манипулаторка!... Тя е дявол!... Кълна се, дявол е! Магьосница! Само гледай какво още ще накара да направи падишахът!
Всяка негова приказка, свързана с Хюрем, завършваше с това изречение: „Само гледай какво още ще накара да направи падишахът!“.
Но Ибрахим всеки път излизаше прав. Хюрем непрекъснато измисляше изненади, непрекъснато го караше да прави нещо. И Сюлейман го правеше.
След празненствата по случай сюнета Ибрахим пристигна с ужасна вест:
— Падишахът обяви Мустафа за престолонаследник!
Едва-що го чу, и Хатидже плесна с ръце като дете.
Мъжът ѝ обаче имаше намръщена физиономия.
— Обезателно онази вещица го е накарала да направи и това!
— Не си вземай грях на душата! Нали и ти казваше, че синът на Гюлбахар трябва да е правоприемникът? Ето на. Дори и да е било под влиянието на Хюрем, добре е направила. Какво повече искаш? Каквото и да направи тази жена, на тебе все не може да ти се угоди, Ибрахим! Виждаш ли, направила е добро на Мустафа?
— Добро ли!? Мисли си така, щом искаш! Накарала го е да обяви Мустафа за престолонаследник, но падишахът го изпраща за санджакбей в Амасия. В Сарухан ще отиде синът на Хюрем — Мехмед!
— Еее? И какво от това?
— Наистина ли не разбираш? Тя запрати сина на Гюлбахар надалече. А хем направи собствения си син санджакбей, хем грабна Сарухан от ръцете на Мустафа. А Сарухан какво е? Вратата към столицата. Да не дава Аллах, но ако се случи нещо, докато Мустафа пристигне от Амасия, Мехмед отдавна ще е дошъл тук.
— Оххх! — изпъшка Хатидже, както си седеше.
Умът ѝ не ги побираше тези кроежи, тези хитрувания. Колко просто било всичко. Въобще не се сети за такава вероятност. Разбира се, стига да представляваше самата истина.
— Ела! — рече на Небиле. — Дотегна ми. Да излезем на чист въздух!
В градината ги посрещна закачлив ветрец. Разчорли косите им.
— Ооо!... Имало и друг свят!
Като че ли вчера се разхождаха с майка си за последен път в тази градина… А Хафза султан вече я нямаше. Майчицата ѝ беше в черната земя.
— Краят ми наближава, дъще! — ѝ беше казала, преди да издъхне. — Дано не накараме Селим хан да ме чака дълго.
И не го накара. Без да страда, без да се мъчи, тя се приготви и за два дни си замина от този свят. Потънала сякаш в призрачен облак от бял тюл, с разстелени по него ресни и купища цветя, тя излъчваше щастие. Гледаш — ето я. Гледаш — няма я. Повеял вятър, отнесъл я.
Небиле веднага долови за какво си мисли господарката ѝ.