— Виж ги, султанчице! — изчурулика звънко тя. — Виждаш ли пеперудите? Как само танцуват!
Танцуват ли? А тя не ги виждаше така. Милите пеперуди — вятърът ги премяташе насам-натам. Също като човешките същества, които се бореха със съдбата си.
— Къде е Дилшад, Небиле? Днес изобщо не съм я виждала.
Довереничката ѝ се разсмя на глас. С пръст на устата ѝ прошепна:
— Шшшт! Бърза да си стяга чеиза!
Синът на един съдия беше нает като учител за скритата дъщеря на великия везир. Всички мислеха, че е една от придворните на Хатидже султан. Хатидже беше решила да омъжи Дилшад, дори и Ибрахим да не се съгласеше. Беше усетила вече, че момичето е дало сърцето си на Ахмед Челеби.
— Добре. Повикай я да дойде! Имам новина за нея!
Лицето на Дилшад разцъфтя като роза. Човек трябваше да е сляп, за да не види, че литна от щастие.
— Повикали сте ме, како султанке.
— Без „султанке“, скъпа! Само кака! Како Хатидже, како Небиле. Толкоз!
— Не мога да изразя колко съм ви благодарна!
— Дилшад, не съм направила нищо, за което да ми благодариш. Ти си дъщеря на съпруга ми. Теб не те познавах, но това, което Ферахшад ханъм е поверила на Ибрахим, е поверено и на мен.
— Кой друг би направил това, което направихте вие, како? Недейте да приказвате така.
Хатидже погали девойчето по розовата буза.
— Нищо не съм направила, скъпа. Аз само… само… искам само това, което се е случило на едно момиче с нещастно, много нещастно детство, да не се случва и с други момичета. Остави сега тези приказки. Имам новина за теб.
Момичето вдигна към Хатидже очите си, в които играеха виолетови проблясъци, и зачака.
— Готова ли си?
— Готова съм, како султанке.
— Виж пак! Както и да е! С татко ти решихме да вдигнем едновременно твоята сватба с Ахмед Челеби и празненството по случай сюнета на моя син Мехмед шах. И падишахът, и Хюрем ханъм намират за доста уместно да ги направим заедно и споделят напълно нашата идея. Само че… нали знаеш… значи… — Трудно ѝ беше да го изрече: — Говорихме си за това по-преди, още в жълтата къща, в Гюзелджехисар. Няма да се казва, че си дъщерята на Ибрахим. Дори на падишаха. Така е по-добре за всички ни.
— Да, какичко! Тази тайна…
— Не си я издала и пред Ахмед Челеби, нали?
Дилшад мигновено се изчерви. Разбра, че Хатидже е знаела за двете ѝ потайни срещи с него. Свенливо завъртя глава на две страни.
— Чудесно! Ти си моя придворна. Така на никого няма да му направи впечатление, че правим едновременно двете празненства — сюнета на сина ми и сватбата ти със сина на един съдия.
Нямаше да направи впечатление. Дойде ред да съобщи на девойчето и главната новина.
— След сватбата заедно с твоя бей ще заминете за Сарухан. Ще живеете вече там.
По лицето на Дилшад пропълзяха едновременно и щастието, и тъгата. Розовите ѝ бузи побледняха.
— Пропъждате ли ме, како султанке? Обидих ли ви с нещо, направих ли нещо, с което да ви нараня?
— О, не! — вдигна Хатидже нежно наведената глава на момичето. — За вас… — започна да ѝ шепти: — Купих ви едно имение в Сарухан, Дилшад.
Като видя, че очите ѝ плувнаха в сълзи и всеки момент щеше да се разплаче, тя реши да не я измъчва повече.
— Чифликът на Ферахшад ханъм! Искам да ходиш по земята на майка си. И аз ще се чувствам щастлива, и духът на майка ти.
Буреносният облак в очите на Дилшад се изсипа отведнъж. Този път обаче девойчето плачеше не заради раздялата, а от щастие и радост.
— Вие сте ангел! — хвърли се тя в прегръдката на Хатидже.
Хатидже ѝ изтри сълзите.
„Не, скъпа! — си каза наум. — Не съм ангел. Аз съм детето булка. Опитвам се от болките на детето булка да родя нечие щастие. Нищо повече!“
LXXI
Хатидже още си говореше с Дилшад и Небиле, когато в градината дойде и Ибрахим. Тя проверяваше бродериите на Дилшад, показваше ѝ кое как се прави.
С влизането на Паргалъ момичетата скочиха на крака.
Хатидже погледна мъжа си с изписано по лицето ѝ щастие. Физиономията на Ибрахим беше направо почерняла. Съмнително беше дали изобщо видя дъщеря си и Небиле. Насочи се право към нея:
— Чу ли? — попита. — Хюрем решила да омъжи дъщеря си. За един, дето куца — Рюстем. И… и… Повелителят се съгласил!
Вече и Хатидже повярва, че Хюрем препасваше сабята. Война щеше да води, но нямаше да остави престола за сина на Гюлбахар. Тя търсеше не съпруг за дъщеря си, а съюзник за себе си. Щом съпругът на Хатидже съществуваше като Макбул Дамат Ибрахим паша, той пък щеше да бъде Топал Дамат Рюстем паша.