— Борбата на огъня и водата! — промърмори той. — Не се знае кой ще победи. Силният побеждава, слабият губи. Така е винаги.
„Както Александър Македонски“ — си каза. Той бил силен и винаги побеждавал. Докато един ден и срещу него не се нахвърлили по-силни и от него зверове. И малкият Александър реши: „Щом винаги печелившият е силният, и аз ще стана силен!“.
Баща му успя да навлезе в залива, без да се разбият в скалите. Вятърът бушуваше и тук, морето кипеше и се разбиваше на пяна, но поне ги нямаше смъртоносните водовъртежи в морето зад ония хребети и вълните, които поглъщаха цели лодки.
— Не знам дали ще стигне дъното, но… — Армано извика и метна котвата в морето с всички сили. — Моли се да се закачи за някоя подводна скала!
След нея се потопи и той. Водата трябваше да му бъде до кръста, но не стана така. Главата на Армано изчезна под вълните.
— Татко!
Александър се замята отчаяно, очите му пронизваха мрака да открие баща си.
— Татко! Татко! Моля ти се!
От водата изскочи една ръка. Сграбчи ръба на борда. Той беше.
— Татко!
— Не се бой! — усмихна му се Армано.
Подаде над водата тялото си така, че да го види целия.
По брега тичаха хора.
— Боран! — изкрещя Армано. — Вземи Александър! За бога, вземи сина ми! Котвата поддаде. Морето ще разбие лодката на трески в скалите!
Боран беше истински гигант. Вдигна нагоре ръце и се опита да навлезе в морето. Вълните се отдръпваха, отдръпваха, за да връхлетят с все сила върху огромното му тяло и да го потопят.
— Идваааам! — викаше той. — Дръж се, Александър! Не се бой!
От едната страна Армано, от другата — Боран, и двамата правеха отчаяни опити да удържат лодката, но с всяка изминала секунда сушата с нейните остри скали се приближаваше.
— Остави лодката на мен! — чу Александър вика на Боран. — Ти вземи сина си!
Така и не разбра как баща му се подаде от побеснялото море, как го хвана за края на елека, как го изтегли до ръба на борда и го сграбчи в прегръдките си. Всичко стана за един миг. Но вече нищо друго не го интересуваше. Той беше в ръцете на баща си. В мокрите, но изпълнени със сигурност бащини обятия. И двамата си поеха дълбоко дъх.
След упорита борба с вълните — ту плуване, ту ходене и обратно — баща му го извади на брега.
— Бягай, Александър, тичай направо в заслона!
Нямаше да го остави и да си тръгне. Македонски не е изоставял приятелите си, не е тръгвал без тях. Ето, и той нямаше да тръгне.
— Ела и ти, татко!
— Не! — извика Армано. — Трябва да помогна на Боран. Ще дойдем по-после. Ти отиди пръв. Виж дали са запалили огнището. Хайде, синко, тичай! Тичай!
Александър постъпи така, както каза баща му. Впусна се в луд бяг. Падна върху остра скала, но така и не усети болката в коляното си. Дори не забеляза, че е паднал. Хем тичаше, хем викаше:
— Татко! Татко! Помогнете на баща ми! За бога, помогнете му!
Сега вече забеляза, че водата, която се стичаше по лицето му, не беше само дъжд. Плачеше.
Някакви хора тичаха край него в обратната посока.
— Тичайте, по-бързо! — викаше настойчиво Александър.
Последното нещо, което видя отзад през рамо, беше баща му. Двамата с Боран бяха във водата и се мъчеха да изтеглят лодката на по-сигурно място.
И този път бяха оцелели.
Посейдон раззина мрачната си чудовищна уста, но не успя да ги погълне.
Александър отвори вратата и влезе в заслона. Топлината от пламтящия в огнището пън го посрещна с радост: „Отърва се!“. Завари само един човек. Пристъпи към огнището и когато мина край него, онзи го шляпна по тила:
— Не се притеснявай, баща ти и Боран вече излязоха на скалите. И лодката е на сигурно място. След малко и двамата ще са тук. Мини насам, стопли се!
Александър не обели и дума. Но наум си промърмори: „Хич да не ми се мярка пред очите оня рибар, дето отвлякъл дъщерята на Посейдон!“.
Рибарите се бяха върнали и сега вече се заливаха от смях. Той обаче не си подаваше главата от ъгъла, където се беше сврял. Ето това бе мигът, който обичаше повече от всичко — разговорите на насядалите край огнището мъже. Боеше се, че ако го усетят, ще млъкнат. След като изтегли лодката си на сигурно място, баща му дойде, настани се край огнището да се суши и сега най-много се чуваше неговият глас. Един от рибарите го подкачи:
— Какво направи с рибата, Армано? Продаде ли я всичката!
— Рибата ли? Каква ти риба! — избухна баща му. — Остава ли ти риба след такава буря? Вълните отдавна са я подхвърлили на звездите.