За пръв път гласът му прозвуча леко дрезгаво. Зеленият цвят в очите му сякаш потъмня, забулен от незнайна скръб.
— Преди много, много години в една далечна страна имало един пеещ Славей. Сърцето му пламтяло от любов към една Бяла роза. Тя била толкова бяла, толкова нежна и красива, че малкият Славей се изплашил да не би да не го хареса. Какво да направи, скрил се там, където не можела да го види, сред гъстите храсталаци, и започнал да възпява любовта си към нея. Извисявал най-пленителните си трели, въздишал, редял любовни напеви, зовял…
На Хатидже ѝ се струваше, че чува зова на влюбения в Бялата роза Славей.
— …Но напразно. Макар че по цели дни той възпявал своята любов, Бялата роза дори не се обърнала да види откъде идва тази хубава песен, кой е този сладкогласен певец. Славеят изпаднал в отчаяние. Натъжил се: „Най-красивите си песни ѝ изпях и пак не успях да ѝ покажа колко много я обичам!“…
Хатидже видя как някаква птица изпърха с криле и отлетя. Измисли ѝ роля: „Това е влюбеният Славей!“. Лекарят я беше отвел в страната на приказките. Накара я да погледне с други очи розите, дървесата, пъстрите цветя. Влагаше смисъл във всяко едно чуруликане, стигнало до слуха ѝ.
Лекарят продължи да разказва, без да отделя очи от Хатидже:
— …Нашият влюбен Славей си казвал: „Аз я обикнах, а тя мен — може би не! Може би не успях да я убедя в своята любов! Тогава не ми остава нищо друго, освен да докажа любовта на Славея към Розата!“
— Да докаже ли? Нима любовта изисква факти и доказателства?
— Не знам.
Неговият развълнуван странен шепот бе изпълнен със загадъчност.
— Простете на вашия роб! Никога досега не ме е осенявала любовта…
Замълча. Колебаеше се. Наведе глава, поигра си с пръстите. Устните му леко трепнаха.
— Всъщност… до днес…
Хатидже забеляза в очите му смут, но умът ѝ беше в Славея и затова не схвана смисъла на израза му „до днес“.
— Еее? — попита с трепет.
Искаше час по-скоро да се върне в приказния свят.
В очите на Фехим Челеби отново премина сянка. Хатидже си го изтълкува с вероятно по-тъжния развой на легендата.
— До онзи момент — продължи лекарят.
Гласът му притихна, пречупи се, разнесе се като шепот.
— Срамежливият Славей, който се криел сред храстите от страх да не би да не го хареса, литнал и кацнал на една от вейките на Розата. „Ти пък кой си? — попитала тя. — Не виждаш ли, слушам любовната песен, посветена на мен. Махай се от клончето ми!“… „Аз… аз съм този, който пее любовната песен!“ — продумал влюбеният Славей. Изстенал и главичката му клюмнала. Изглеждал така, сякаш очаквал смъртната си присъда.
Настъпи мълчание. Хатидже изведнъж се изуми. Усети, че се взира в розите от градината с неприязън. „Колко ме трогна тази негова легенда! Станах враг на розите! Я виж в каква горделива поза е застанала Бялата роза отпред. И само тя ли? Ами какво да кажем за онази там, Жълтата? Розовите май са още по-наперени.“
Той пръв наруши мълчанието:
— Като чула обяснението на Славея, Бялата роза казала: „Я се разкарай! Ти, значи, си влюбеният в мен? Не се ли виждаш на какво приличаш? Отвори си очите за моята красота, за свежестта на листенцата ми, за багрите ми, за уханието ми. А виж се ти! Огледай се в кристалната вода на оня басейн. Дори не си личи какъв цвят е перушината ти. Малки, мръснокафяви, землисти, бозави грозни пера! Какво да прави с теб една толкова красива роза, каквато съм аз? Хайде, хващай си пътя, птицо! А и откъде да разбера, че наистина си влюбен в мен? Или ме залъгваш? Имаш ли доказателство за твоята любов?“. Славеят казал: „Да, имам! Ето ти доказателството за моята любов!“…
Фехим Челеби отново млъкна. Хатидже откъсна поглед от Бялата роза, взря се в него, видя просълзените му очи. В сърцето ѝ трепна непонятно усещане. Спомни си грозното недодялано лице на мъжа, когото тя прие за свой съпруг. Животинските му жадни погледи. Сърцето ѝ възприемаше всеки мъж в този образ. Въобще не предполагаше, че в очите на някой мъж може да се появят сълзи. Но ето че тези бяха влажни. Ако този мъж, който имаше толкова трепетен глас, който я омагьосваше само с погледите си, а ръцете му не приличаха на паяци, я докоснеше, тя щеше да се разплаче. Изпъкналата кост на шията му ту се качваше нагоре, ту слизаше надолу и по това разбра, че той просто преглъща риданията си. Не посмя да го попита как Славеят е доказал любовта си. Може би не трябваше да го поглежда, не трябваше да се издава, че вижда неговия плач, да не го засрамва. Бавно обърна глава на другата страна. Трепетът в сърцето ѝ обаче започна да нараства. Вече не беше и трепет! Пулсът ѝ направо беше неудържим. Туптеше като лудо това сърце за пръв път след толкова години страх, и то от съвсем различно чувство. Усети как обгърналият съществото ѝ черен воал се вдигна и в душата ѝ нахлу някакво сияние. Сякаш поглъщаше светлина. Не изпита срам, че докато слушаше тъжната легенда за Розата и Славея, тя сякаш се възроди от изпитаното щастие. Това също се случваше в живота ѝ за пръв път — тъгата ѝ да се прероди в щастие.