„По дяволите! — измърмори си наум. — Не е позволено! Въобще не е позволено!“
IX
Ибрахим се качи в стаята си над хамбара напълно зашеметен. Усещаше, че пожарът в него се разгаря още повече. Освен това чувствата му вече не бяха еднопосочни, разбра го. Госпожата също беше влюбена в него.
И все пак си мислеше: „Това е невъзможно. Та тя е важната госпожа! Откъде накъде вдовицата на Касъм ага ще си дарява сърцето на един млад роб!“
Но ето че го беше дарила. Премрежените погледи, въздишките, волните и неволни докосвания до ръката му — всичко това не можеше да се изтълкува по какъвто и да е друг начин.
„Дали не си въобразявам?“ — подхвърли той към онази част от разума си, която не вярваше в споделената любов. „Ами какво ще кажеш за песента, която Ферахшад изпя тази вечер?“
Ибрахим бързаше час по-скоро да се върне в стаята, за да се отдаде на мечтите си, и стисна под мишница цигулката и лъка. Но Ферахшад попита:
— Какво? Тръгваш ли си? Вече?
— Късно стана, утре трябва да ставам рано. Халил ага ме натовари с доста работа.
— Сядай!
Тя усети, че прозвуча заповеднически, и затова гальовно добави:
— Моля те… И аз искам да изпея една песен. Не знам какво ще излезе с този мой грачещ глас, но давай.
Грачещ глас ли?
— Не бъдете несправедлива към себе си. Убеден съм, че и славеите, и канарчетата, и орехчетата, и чучулигите и… знам ли, още цял куп пойни птици, завиждат на госпожата заради гласа ѝ.
— Ах, ти, лъжец! — разсмя се Ферахшад. — Къде си се научил на това — така да грабваш сърцата на старите жени?
Ха, стара жена ли? За Ибрахим тя беше статуята, на която преди години се възхити в някакви римски руини. Но онази беше мъртва и студена. А Ферахшад — жива и гореща. Сети се какво прочете в израза на очите ѝ: „Ама че е сладка! Знае, че още е свежа и млада, но очаква да ѝ поднеса комплимент!“
Вече нямаше връщане назад. И той направи точно това:
— Дори дворцовите красавици не могат да стъпят на пръста на моята господарка!
По усмивката ѝ разбра, че думите му са ѝ харесали много. И все пак, както си седеше, тя подхвърли:
— Я виж какъв голям лъжец! Кога си виждал дворец, та да ми говориш, че съм по-хубава и от жените по дворците?
Разбира се, че не беше виждал дворец! Къде да го види? Най-голямата сграда, която бяха виждали очите му, беше конакът на оня проклетник, на когото го продадоха с думите: „Вземай го тоя, човек да го направиш!“ Като си спомни за него, косите му настръхнаха. Пред очите му се появи омразната физиономия. „По дяволите! — закани му се мислено Ибрахим. — Само не си въобразявай, че съм забравил каква клетва дадох. Ибрахим не забравя! Няма да пропусне отмъщението си!“
Тя сигурно беше доловила, че за миг лицето му потъмня, и веднага се намеси:
— Нищо! Да видим дали ще ти хареса. Може би ще я засвириш и ти с цигулката? Става ли?
— Да опитаме.
Както седеше, Ферахшад се поизправи, а после един вълнуващ, пламенен глас приласка мрака на нощта:
Дори и като се прибра, гласът на госпожата още звучеше в ушите му. Запали свещта. В малката тъмна и бедна стая затрептя жълтеникава светлина. От прозореца повя ветрец и обиколи всички ъгли. Погали и пламъка на свещта. Ибрахим се загледа в танца на светлината от залюления върху стената пламък. Пред очите му изплува рязкото движение, с което Ферахшад отметна белия тюл от главата си и косата ѝ се разпиля по раменете. „Ех!“ — изпъшка той.
Слухът му веднага долови мелодията на песента. Взе цигулката и изтегли плахо един-два пъти лъка в същите тонове. След секунди от колебанието му не остана и следа. Започна да акомпанира на Ферахшад ханъм и към нейния звучен глас се насложиха плачът и стоновете на цигулката.
Ибрахим отпусна на леглото умореното си тяло. Извърна глава настрани и се загледа в трептящия пламък на свещта. Питаше се: „Какво става? Какво друго беше нейната песен, ако не любовно признание?“