Най-сетне мъжът излезе от сянката. Поклони се леко пред Хатидже и я поздрави.
Притихнала, с мрачна физиономия, Хатидже не беше за гледане. Пак пристъпваше към ръба на пропастта. Повтаряше си: „Сигурно нещо се е случило с моя Славей! Нещо се е случило с него!“
Преди да дочака дългите, почтителни приветствия на личния секретар, тя го изпревари:
— Той как е?
Довереникът на султан Селим се зарадва, че Хатидже се безпокои как е със здравето баща ѝ на бойното поле.
— Слава богу, жив и здрав е!
Хатидже се хвърли в ръцете на Джевахир, застанала нащрек до нея да не ѝ се случи нещо.
— Слава богу! Чу ли? Жив и здрав бил!
Не беше в такова състояние, че да я поправи и да разбере грешката си. Нямаше как пред очите на човека, който беше очите и ушите, шпионинът на падишаха, да ѝ каже: „Главният секретар говори за баща ви, а не за Фехим Челеби!“.
На него така и не му стана ясно защо принцесата се зарадва толкова много на вестта за здравето на падишаха.
— Вие също сте в добро здраве, слава богу!
По бузите ѝ, побелели като вар допреди малко, плъпна малко руменец.
— Сега сме по-добре — измърмори под носа си и възнагради човека с лекичка усмивка. — Защо той самият не дойде?
Главният секретар без малко да изпусне обкичената със скъпоценни камъни кутия, където беше сложено писмото на падишаха до дъщеря му.
— Попитахме защо той самият не дойде!
Престарелият главен секретар беше прекарал почти целия си живот по дворците. Видял беше Завоевателя. Тогава беше съвсем млад, но ето на, видял го беше. Сетне беше служил при бащата на господаря Баязид. През всичките тези години не беше чувал такива думи. Никой не се осмеляваше да попита за падишаха: „Защо той самият не дойде?“ „Жалко — рече си наум, — ненапразно се говори, че момичето е болно.
Преди малко, като чу новината, че баща ѝ е жив и здрав, от щастие се запрегръща с прислугата си, сега пък търси сметка защо той самият не е дошъл.“ Личният секретар не намери думи да ѝ отговори. Най-накрая целуна три пъти кутията с туграта на султан Селим, допря я до главата си и я подаде на момичето:
— Ето това ви изпрати!
Хатидже се развълнува. Какви такива странни работи правеше Славеят. Вместо да се втурне и да дойде, ѝ изпраща кутия с известие.
Като посегна да я поеме, тя видя туграта върху нея.
„Туграта на баща ми!“
Едва тогава проумя. От вълнение и копнеж беше възприела всичко погрешно. Вестта идваше не от него, а от падишаха. Жив и здрав беше не Фехим, а баща ѝ. Щом е така, къде беше нейният Славей? Дали не го беше сполетяло нещо лошо?
Пое кутията с треперещи ръце. Преди да я отвори, личният секретар отново почтително наведе глава и сухо добави:
— Господарят написа на нашата султанка каквото има да ѝ казва. Но ми заповяда устно да ви предам и още нещо. Селим хан иска да тръгнете на път утре сутрин преди зазоряване.
Да тръгне на път ли?
Сърцето ѝ се разтуптя. А в същото време се попита: „Какво става? Какво се крие зад всичко това?“ Отвори кутията. Извади пергамента. И още с първия ред запламтя:
Хатидже! Там вече не е безопасно за теб. Спечелихме в боя победата на наша страна, обаче навсякъде плъпнаха наемниците на нашия избягал брат Ахмед, които той горещо изпроси от Сафеви хан. Убийците може да са проникнали и в нашия дворец. Питах лекарите, казаха, че няма пречки. В такъв случай взех решение сутринта да си тръгнеш оттам. Трябва бързо да започнеш и привършиш приготовленията си, още веднага след като това писмо стигне до теб. Ние също, като си свършим работата, ще се върнем в столицата.
Всичко на всичко — само това!
Няколко реда — сухи, хладни, без обич!
Дори не попита как става така.
В началото на писмото липсваше поне някакво обръщение като „Дъще“. Сякаш го беше написал до някой свой служител. Просълзи се. Като вдигна глава, видя, че оня човек още си стои там. Веднага се стегна. „Не му показвай, че плачеш! — си заповяда сама. — Не му позволявай да хукне към баща ти да му докладва, че принцесата плаче.“
Намери опора в ръката на Джевахир. От яд и мъка издра с нокти ръката на наложницата си. Момичето изпита силна болка, но не се дръпна.
Ами той?
Този въпрос се заби като стрела в мозъка ѝ.
Ами той? Славеят? Нали баща ѝ беше натоварил Фехим Челеби със задачата да я придружава по пътя към столицата?
Вдигна глава, в очите ѝ сега пламтеше повече гняв, отколкото мъка.
— Добре, а кои трябва да се приготвят, предупреден ли е някой? Не трябва нищо да ни липсва на такъв дълъг път!