Вдигна глава като ударена от гръм.
Джевахир!
Всевишни, та кой по-добре от Джевахир познаваше в какво състояние се намира?
Джевахир видя бликащия от очите на господарката ѝ ужас и се стъписа.
— Искате ли нещо, красива моя султанке?
„Нима можеше някой агент да има толкова невинен вид. А и защо Джевахир да го прави? — опита се да оправдае своята наложница. — Заедно израснахме. От мен е видяла единствено доброта. Когато боледувах, тя по цели дни не мигваше. Защо да го прави?“
— Нищо ми няма.
— Гледахте гневно. Да не би неволно да съм направила нещо, което ви е раздразнило…
— Не си! — прекъсна я Хатидже. — А и защо да го правиш?
Но разумът ѝ начаса откри една причина. „Глупачка! Защо да го прави ли? Ами от ревност!“
„От ревност ли? Защо да ме ревнува? Аз съм дъщеря на падишаха. И да ревнува, какво от това? В края на краищата тя е една слугиня. С една дума мога да реша съдбата ѝ.“
Дяволът здраво ѝ обърка мозъка. „Ти, Хатидже, си сляпа! — изсъска през зъби. — Щом ти си успяла да накараш Фехим Челеби да се влюби в теб, защо да не го накара и друга?“
Цяла се вцепени.
Защо да не го накара? „Като нищо може да стане. За Фехим аз съм една непостижима любов. Но една наложница…“
Разтрепери се от глава до пети.
Джевахир се опита да я завие с нещо, но тя отблъсна ръката ѝ.
— Ти видя ли го?
Такъв въпрос въобще не ѝ беше хрумвал. Но ето на, устата го изтърва.
— Кого, моя султанке?
— Знаеш за кого говоря!
Сама се учуди колко враждебно прозвуча гласът ѝ. И Джевахир се скова.
— В последната кола е.
— Видя ли го?
— Неее! Откъде да го видя?
— Сигурна ли си, че е там?
Момичето погледна стреснато към Хатидже.
— Но нали вие…
— Изглежда, са ме измамили. Фехим Челеби не е в кортежа.
Хатидже сама не знаеше как осъмна. Какво ли не преметна през ума си. Мислено подложи Джевахир на разпит. Момичето се объркваше на кръстосаните ѝ въпроси, но наред с това ѝ отговаряше, без да ѝ мигне окото.
— Какво мисля за Челеби ли? Знам ли… Че наша работа ли е да си мислим за лекаря?
— Да речем, че е наша работа. Как ти се вижда например? Умен ли е?
— Ако не беше умен, нямаше да стане лекар!
— Малко е висок като че ли, а?
Джевахир усети, че султанката държеше под езика си съвсем други думи, но не смееше да я попита какво иска да каже.
— За бога, господарке! Изобщо не съм го заглеждала. Висок ли е?
Хатидже не успя да долови и най-малкия повод за подозренията си и от една страна, се поуспокои, а от друга, се раздразни. Можеше ли това момиче да ѝ играе номера? Можеше ли да остане толкова равнодушна към нейния Славей?
— Висок е, висок. И то доста. Няма брада, няма мустаци, това какво ли трябва да означава?
— Аз бих предпочела малка, грижливо поддържана брада.
„Виж я ти! — си рече Хатидже. — Малка, грижливо поддържана брада, а? Тя така ли си го представя Фехим?“
— Ами какво ще кажеш за очите му? Аз не съм се заглеждала много-много, но ми се струва, че са пъстри.
Очакваше Джевахир веднага да я поправи: „Зелени!“, но не стана така. Момичето само тръсна рамене.
— Така ли? Не съм обърнала внимание.
Най-накрая Хатидже вдигна бялото знаме. Остави момичето на мира и започна мислено да анализира думите ѝ, погледите, поведението. За толкова много години Джевахир не беше направила нито една погрешна стъпка. Не знаеше дали щеше да умре за нея, ако ѝ го заповядаше, но не беше такова момиче, което ще вземе да се влюби в мъжа, по чиито извити като полумесец вежди — толкова е очевидно! — копнее нейната господарка. „Бях несправедлива! — помисли си Хатидже. — Извърших грях към нея.“ Седеше сред мрака на ханската стая от часове и гледаше навън през прозореца, от който не се виждаше абсолютно нищо. Само някакво прошумоляване, някакво помръдване да беше усетила, веднага щеше да скочи: „Той идва! Моят Славей идва!“
Но той не дойде.
Когато взе решението, нощната тъма все още не даваше признаци, че може да се разсее. Единствено сивкавият пояс по върховете на боровете започваше да избледнява. Стана. Отправи се към постелята, на която лежеше Джевахир. Коленичи до главата ѝ.
— Стани!
Не успя да събуди наложницата с първия шепот. Гърдите на Джевахир се повдигаха и отпускаха в такт с равномерното ѝ дишане. Усети се, че пак ѝ завижда за спокойствието.
— Джевахир?
Този път момичето скочи в паника:
— Господарке! Какво ви е?
С ококорени от страх очи скочи и момичето, което се беше свило в краката ѝ.