— Слава богу! Започнахме да се тревожим да не сте си глътнали езика, госпожо!
— Господарю, аз… Аз изведнъж…
Усети как кръвта отново потече по жилите ѝ. Сякаш по цялото ѝ тяло полазиха мравки. Пръстите и краката ѝ изтръпнаха. Беше на прага да припадне от радост.
— Каквото и да е това, което сте чули, и го намирате за хубаво, нас само може да ни зарад…
— Малко е да се каже хубаво, великолепно е!
„Божичко, какво ли е това нещо, което е харесал толкова много!?“ — зачуди се Ферахшад.
— Дори ако кажем, че ни е „омагьосало“, няма да е пресилено.
— Нашият принц…
Не можа да продължи. С жест на ръката си Сюлейман ѝ даде знак да замълчи. Това означаваше, че е решил да каже за какво става дума.
— Онзи ден по това време се връщахме от лов. Внезапно чухме божествени звуци. Да кажем, че е славей, не е!
Ибрахим!
Ако не се беше сдържала, Ферахшад щеше да нададе вик с името му.
— Замръзнахме на място. Дори конете ни нададоха уши към понесеното от вечерния полъх благозвучие. Питахме соколаря, питахме и тукашните хора да ни обяснят — никой не знаеше как се казва тази птица. Що за птица е това: ту стенеше тихо-тихо, ту внезапно се извисяваше нависоко. Колкото и да им разправяхме, че ни е трогнала до дън душа, нямаше полза. Кълняха се, че за пръв път чуват такова нещо. Това беше такова звучене, не знам как да го опиша. Невероятно! Не подлежи на описание. Може да се разбере само когато се понесе. Това е самата Божия благодат, вълшебство, дадено от Аллах!
— Това… — обади се Ферахшад, но Сюлейман я прекъсна.
— Такъв дъх, непресекващ. Подхванеше ли някакъв акорд, дълго-дълго го задържаше все в това звучене, след него без никаква пауза преминаваше в друг и го превръщаше в божествена мелодия.
Обитателите на чифлика на Касъм ага най-сетне си отдъхнаха. Те всяка вечер слушаха птицата с божествения глас, която принцът и ловците му не можеха да назоват.
— Ще я чуете, господарю!
Принцът погледна Ферахшад със светнали очи.
— Сигурна ли сте? По едно и също време ли се чува всяка вечер?
Госпожата погледна към кехаята. Халил ага отдавна беше разбрал каква заповед ще последва. Напусна верандата и хукна презглава. След десет-петнадесетина крачки по-натам започна да го вика:
— Ибрааам! Ибраааам! Щуро момче, къде си? Идвай, бързо!
Халил ага изчезна сред слънчогледите, обърнали глави към залязващото слънце.
— Простете ми, принце, ако съм прекалила! — продума Ферахшад. — Трябва да бъдете гост на трапезата на своята робиня и да си отдъхнете.
— Много сме. Да не ви затрудняваме.
— Да ни затруднявате ли, господарю! — изчурулика Ферахшад, зарадвана на спасението си. — Вие вдъхнахте живот на вашата робиня. Нека затруднението от нашия принц да понесем като венец на главите си.
Ибрахим беше в построената от него беседка насред лозята. Когато слънцето се скри и започна да обагря с червеното си зарево облаците, той се покатери върху беседката и кацна там като птица. Не обръщаше внимание на предупрежденията: „Не го прави! Някой ден гредите ще поддадат и ще си счупиш главата!“. Навик му беше привечер да седи не под покрива на беседката, а на него, отгоре. Така можеше поне за малко да е далече от разните буболечки и насекоми. Освен това усещаше по-добре полъха на вятъра, можеше да гледа по-надалече. И си даваше сметка, че на него му е необходимо да вижда много по-надалече от очертаните там хоризонти. Много по-надалече от чифлика, към бъднините в живота си отсега нататък. От деня, в който двамата с Ферахшад поставиха разстояние помежду си, в ума му се въртеше много повече бъдещето, отколкото настоящето. Все се питаше: „Какво ли ме очаква утре?“
Намери повод да стои настрана и от вечерните трапези. Изяждаше си вечерята върху беседката. После се прегръщаше с нощта, притваряше очи под звездите и се отдаваше на размисли и мечти.
Още не беше слязъл оттам, когато чу Халил ага да го вика:
— Ибрааам! Щуро момче! Тичай! Слизай бързо отгоре!
— Какво става, ага, за какво е тази паника?
Онзи се спря запъхтян пред беседката.
— Виж го ти него, че и пита още! Не си виждал ти паника! Ела във верандата на господарката да видиш какво значи паника!
Намръщи се, но се постара да я прикрие.
— Госпожата ли ме вика?
Ибрахим отново усети, че го обземат противоречиви чувства. Хем му се искаше тя да го извика, хем — да прекара нощта сам под звездите, може би да стисне цигулката под брадата си и да засвири от нежно по-нежно. Насаме със своите чувства и мечти. Мечтите го отърсваха от тегнещото на плещите му усещане на затворник. А за тях нямаше граница. Веднъж пришпорваше коня си към Индия, друг път — към Китай. Размахваше ятаган пред кръвожадни зверове.