Те отвличаха деца. Момчета.
Тичаха по още по-стръмни нагорнища. Трябваше да се скрият, преди да е съмнало.
— Нагоре! — продума запъхтян Армано. — Помниш ли, Александър, кошарата зад дървото, върху което миналата година падна гръмотевица?
Помнеше я, разбира се. Кимна с глава.
— Тичай право натам. Скрий се хубавичко. Не се бой. Не излизай, докато не дойда. Не чуеш ли моя глас, няма да се показваш! Ясно ли е.
— А ти?
— Мисли си за Македонски. Като дойда, ще ти донеса и меча.
Прочете паниката в очите на баща си, въпреки че той се преструваше на безгрижен.
— Тук се разделяме — спря се Армано. — Не поглеждай назад и продължавай да се катериш!
Александър не можа да потисне тревогата си, хвърли се към него и го прегърна с две ръце през кръста. Към мириса на влага по едва започналите да съхнат одеве пред огнището груби дрехи се беше насложила и добре познатата таткова миризма. Вдиша ги с пълни гърди. Усети в косата си ласката на грубите му, мазолести пръсти.
— Хайде сега!
Армано се отскубна, отдалечи се от сина си:
— Бягай! Господ да те варди!
Земята и поляните бяха подгизнали от вода. На Александър му се струваше, че където и да стъпи, земята повръщаше кал. Едва си мъкнеше краката. Вървеше с протегната напред глава. Също като издадената напред статуя от флагманския кораб на армадата с грамадните платна, която пореше вълните напред и все по-напред. И той пореше дъжда — напред и все по-напред.
Изведнъж сам си заповяда: „Спри!“. Спря. „Чуй!“
Ослуша се. Нищо не чу. „Какво има?“
Воят на бурята сякаш секна отведнъж, страховитото свистене на вятъра затихна. Замести го шляпането на дъжда по земята.
Под въздействието на напрегнатите сетива съзнанието му тръпнеше от подозрения. „Нещо май се изтърколи.“
„Сигурно, както си ходил, си откъртил някой камък.“
„А може да го е изтърколил някой, който върви по петите ми?“
Отрони тежка въздишка и продължи да се катери нататък. След минути краката му започнаха да притреперват от умора. Когато най-сетне видя почернелия дънер на разцепеното надве от гръмотевица дърво, вече едва си поемаше дъх. Сега трябваше да се спусне малко и по стръмното надолнище. Но се оказа почти невъзможно да слиза по хлъзгавите заради дъжда поляни. Само след пет-шест крачки, без да иска, започна да подтичва. Все по-бързо и бързо. Всеки миг можеше да падне.
В миг го обзе паника. Устата на ада!
Паргалийци наричаха така пропастта зад билото на хълма. Бяха забранили на децата си да се доближават до това място. Знаеха, че я има, но никое дете не се беше престрашило да надникне, за да види колко е дълбока. Не се беше чуло и някой от възрастните да казва: „Зърнах ѝ дъното“.
И краката му, и наклонът на това място го водеха право към смъртта. Опита се да спре — не успя. Устата на ада го очакваше. Имаше един-единствен изход. И без да се замисли дори за миг, Александър го избра. Хвърли се на земята и започна да се претъркаля. Опитваше да се вкопчи в нещо — не можеше. Блъсна се в скална издатина. Трополенето на дъжда удави вика, който болката изтръгна от него. Хващаше се за трънаците, за корените на растенията, но скоростта, с която се въргаляше, изтръгваше от земята всичко, което успееше да докопа, и го оставяше в ръцете му.
За миг при превъртането си мина през седнало положение.
— Божичко… — викна. — Устата на ада! Ето я!
До смъртта му оставаха само десетина крачки.
Извъртя се настрани. Сети се за котката на сестра си. С последно усилие събра в длани всички останали сили и като клещи заби пръсти в мократа земя. Под натиска калта и изтръгнатите корени изскочиха между пръстите му. Без да обръща внимание на болката, той се напъна и заби нокти още по-надълбоко в калта.
— Господи! Господи!.. — крещеше.
Забавяше се!
Едновременно с писъците от болка той се забавяше, забавяше и… спря. Остана да лежи по очи, не помръдна. В душата му изригна вик: „Спасен съм!“. Тази нощ два пъти се върна от прага на смъртта.
Оставаха му само три крачки, после адът щеше да го погълне. Съвсем бавно се надигна на колене. Пълзешком, с напрегнато внимание, се отдалечаваше от пропастта. Продължи да пълзи все така, докато не се убеди, че е на сигурно място. Чак тогава се изправи и хукна право към паянтовата кошара, която овчарите си бяха направили да се приютяват, когато ги завари такова време в планината. Тичаше и викаше като луд:
— Спасен съм! Спасен съм! Победих смъртта!
Кошарата, както и предполагаше, беше тъмна. Но Александър не се стресна. В нея поне щеше да е по-топло и по-сухо, отколкото навън.