— Разбрахте ли ме?
Видя, че Фехим гледаше не към нея, а някъде назад, и се обърна. Хатидже беше излязла пред паравана и плачеше.
— Хатидже! Моята красива роза!
Джевахир едва успя да го спре, щеше да се хвърли към нея. „Тези са полудели! Луди са! И двамата са луди!“
Сега пък защо плачеше султанката?
„Нали ти обещах бе, момиче! — говореше погледът, който ѝ изпрати. — Ще ти го доведа. Какво искаш, да му отсекат главата ли?“
Стиснала здраво лекаря за ръката да не се отскубне и да хукне към султанката, Джевахир посегна към токмака на вратата.
— Кажи на капитана моите думи! — прошепна му тя. — „Днес султанката не може да пътува. Утре. Може би и тогава… Трябва отново да я прегледам.“ Разбра ли?
Погледна го настоятелно право в очите. Не беше сигурна, че я е разбрал, но и без това нямаше какво повече да направи.
— Прави-струвай — изшептя почти в ухото му, — в полунощ бъди в колата си!
Отвори вратата, подпря гръб в касата и избута лекаря навън покрай изправения на пост дежурен. Пазачът реши да се обърне и да погледне към стаята, но така и не успя да го направи. Джевахир вече беше затръшнала вратата под носа му.
XVI
„И аз тъкмо си виках, че ако Негово Превъзходителство принцът след малко не ми каже да стана, ще трябва да ходя при къръкчия или чъкъкчия.“
Само който не чу какво каза Ибрахим, само той не настръхна: „Какво?!“. Подобна суматоха би могла да настъпи единствено ако в басейна до шадравана паднеше гюле от оръдие.
Някой от съседната трапеза изпусна от страх лъжицата върху подноса и се разнесе страхотен гръм. Всички, които бяха на верандата, погледнаха с ужас натам. Виковете им се сляха ведно:
— Оооо!
— Виж го ти оня, босоногия! — чу се подхвърлянето на някого. — Може ли такова невъзпитано държане към нашия принц!?
— Заслужава си боя!
— Какъв ти бой? — измърмори друг. — Езикът му е много дълъг! Трябва да му го изтръгнат чак от мозъка.
Ибрахим усети Ферахшад да диша до него като бясна. Уплашена до смърт, тя всеки момент беше готова да припадне в безсъзнание.
Но… станалото — станало! Нали на шегата обикновено се отвръщаше с шега! Той направи точно това. И сега се измерваха един друг с погледи. Ибрахим беше решил да не свежда очи пред погледите на принца. Гледаше Сюлейман точно така дръзко, както и той него. „Какво толкова? — казваше си наум. — И аз съм млад колкото него. Връстници сме. Единствената разлика помежду ни е тази, че неговият баща е падишах, а моят — рибар.“
Надигна се вътрешният му глас: „Какво като е рибар? Ако неговият баща е падишахът на османската държава, твоят пък е кралят на моретата“.
Голямата шапка покриваше веждите, очите му бяха черни и властни. Погледът — пронизващ. В зениците прехвърчаха като светулки искриците на ума. Носът беше малко възголям за лицето. Като че ли и леко гърбав. Скулите — изпъкнали, брадичката — закръглена. „Много ще му отива брада! — помисли си Ибрахим. — Ако бях на негово място, щях да си пусна!“
Очакваше се при тази размяна на погледи принцът да побеснее и да изгони Ибрахим, а Сюлейман взе, че се разсмя с глас.
— Значи костите ти са много крехки, а? Щом си се изплашил, че от едно навеждане могат да се счупят!
— Ами лошото им е, че са кости на роб — измънка Ибрахим със същия закачлив тон. — Колко дебели могат да бъдат? Малко по-дебели от скелета на рибата.
Сюлейман се заля в смях.
— Скелетът на рибата, а? Чухте ли? Скелетът на рибата!
Онези, които допреди малко си шушукаха, че Ибрахим трябва да бъде наказан заради грубиянството си, сега, като видяха как се развесели Сюлейман, взеха да се усмихват. И се замисляха: „Щом великият санджакбей не се разгневи на този босоног селянин, какво остава на нас, защо да му се ядосваме?“. Един даже му се подмаза:
— Принце мой, как може да изцери скелета на рибата един къръкчия или чакъкчия?
Сюлейман кимна с глава в знак на съгласие:
— Не може, не може. Пази боже, скелетът да ти остане в ръката. Добре че с нас има трима лекари. Веднага ще намерят цяр за болката ти.
Когато обърнаха всичко на шега, Ибрахим се засегна.
— Не се безпокойте — каза. — Робите са и работници, и лекари. Много добре знаят и как сами да превържат раните, и как сами да си разпорят коремите.
Смеховете, подсмихванията, кикотенията секнаха изведнъж. Всеки затаи дъх и взе да се ослушва дали на съседната трапеза няма да падне върху подноса още някоя лъжица. И усмивката на Сюлейман замръзна върху лицето му.